Разноски независимо от изхода на делото

І.
Анализът на чл. 78 ГПК сочи, че разноски се е дължат за неоснователно предизвикано съдебно дело. В разпоредбата са казуистично разгледани основните случаи, но съдебната практика не се е свенила да ги доразвива. Така напр. се приема (мога да цитирам), че при ако ищецът се откаже от иска поради изпълнение в хода на процеса (напр. ответникът предал владението), то разноските се следват на ищеца, макар поначало при прекратяване на делото ГПК да урежда отговорност на ищеца. В случая ищецът първоначално е имал основание да заведе делото, но това основание е отпаднало в хода на процеса и само след този момент няма право на разноски. Вярно е, че така малко при прекратено дело влизаме по същество. Също така, според изричния текст на ГПК-отм. ТЛП нито дължи, нито му се дължат разноски; практиката още тогава приема (мога да цитирам), че ТЛП дължи разноските, причинени със своите неоснователни действия, напр. обжалване; сега това е изрично уредено.
Процесуалният закон не е чужд на идеята определени разноски да бъдат присъдени независимо от изхода на делото. Така разноските, свързани с отлагането, съгл. чл. 92а ГПК се дължат от станалия причина за това. (Трябва да проверя, но май) същите правила действат и в процедурата по оспорване на документ (което си е мини уст. иск), така и при връчване от ЧСИ – чл. 42 ал. 2. Още повече отделни разноски ще следва да бъдат присъдени на неоснователно причинилата ги страна, когато тя е действала умишлено – чл. 3 ГПК.
Нека разгледаме следния случай: Ищецът твърди, че ответникът му дължи Х пари. Ответникът признава, като твърди, че е платил на 29.ия ден от срока за ОИМ. В І с.з. ищецът отрича плащането, поради което се налага ответникът да ангажира ССчЕ, която в крайна сметка доказва плащането. С решението ще отхвърлим иска като погасен чрез плащане. Ищецът е имал основание да заведе делото и има право на разноски, особено до момента на плащането. Спорът относно това, дали е осъществено плащане, обаче е предизвикан от ищеца; ако в случая не е имал причини да се съмнява в плащането и е могъл да провери наличието му, то този съдебен спор е предизвикан неоснователно от него и разноските за експертизата следва да се възложат в негова тежест. (Аналогично – ако ответникът прави възражение за намаляване на цената поради недостатъци на вещта и се налага експертиза, а ищецът знае за тези недостатъци.)
Възможно е подобни проблеми да възникват не само по дела с възражения за плащане, прихващане и пр., но и по обикновени дела. Това, че не са направени искания за разноските под особен режим или че съдът не задълбава, не означава, че всъщност няма разноски, които да се дължат независимо от изхода на спора.
ІІ.
И като че ли по-труден е въпросът за адвокатското възнаграждение при възраженията.
Единият по-безспорен случай е в горната хипотеза на отхвърляне на иска поради плащане (което не е най-типичната форма на възражение). Тогава ищецът има право на разноски, защото искът му е бил поначало основателен, ответникът неоснователно е предизвикал съдебното дело, неплащайки в срок.
Друг що-годе ясен случай е основателен първоначален и насрещен иск. Поне в НИП с Братоева сме говорили, че хонорарът на ищцовия адвокат е за ПИ, за защитата по НИ следва изричен. Ако хонорарът на ответниковия адвокат е общо уговорен, ние го разделяме пропорционално за защита по ПИ и поддържане на НИ. След което по ПИ присъждаме хонорара на първоначалния ищец срещу ответника съобразно с уважената част от иска (евентуално на ответника – съобразно с отхвърлената); по НИ присъждаме на първоначалния ответник съобразно с уважената част от НИ пропорционалната на НИ част от хонорара (евентуално на първоначалния ищец – съобразно с отхвърлената и ако има хонорар по НИ).
Възниква въпросът по кой начин следва да се постъпи при възражение за прихващане.
Според мен – като „възражението“ за плащане. Ищецът е имал основание да заведе делото (гледано от позицията на конкретното неудовлетворено на падежа вземане, не мултинационално). Искът е отхвърлен поради последващи действия на ответника (възражение за прихващане), и то пораждащи действие едва от влизане в сила на решението, и то обикновено направени при условията на евентуалност. Възражението е преди всичко средство за защита срещу иска и за него не се внася държавна такса (освен при подобрения). С възражението не се цели защита на вземането и не се твърди ищецът да го отрича. Ако ответникът би целял да защити своето вземане, то той би могъл да си предяви насрещен иск, и тогава би се ползвал и от всички последици на исковото производство, вкл. и присъждане на разноските. Разпростирането на СПН е в полза на двете страни, заради нея понякога се произнасяме с диспозитив, но това не значи, че се следват и отделни разноски. Има практика, че хонорар въпреки отхвърлянето на иска се дължи само на ищеца: ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 150 ОТ 04.06.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2349/2015 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС (В. Марева с Кр.Вл. и К.М. по 248, възражението е било евентуално); РЕШЕНИЕ № 16979 ОТ 26.09.2014 Г. ПО ВЪЗЗИВНО ГРАЖДАНСКО ДЕЛО № 2572/2014 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД (Рал. Димитрова); РЕШЕНИЕ № 7455 ОТ 06.11.2013 Г. ПО В. ГР. Д. № 14078/2012 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД (Хайдукова).
В практиката съществува и обратното схващане – присъждат се разноски на ответника съобразно отхвърлената поради прихващане част от иска. Обикновено в тези актове няма задълбочени съображения по темата. Така РЕШЕНИЕ № 14 ОТ 07.02.2014 Г. ПО Т. Д. № 1130/2013 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС (К. Ефремова; присъжда и за І инстанция, не само с оглед касац. п-во); РЕШЕНИЕ № 5532 ОТ 27.07.2015 Г. ПО В. ГР. Д. № 1197/2015 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД (Елиз.Петрова), РЕШЕНИЕ № 5530 ОТ 12.07.2015 Г. ПО В. ГР. Д. № 4730/2015 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД (Елиз. Петрова), РЕШЕНИЕ № 19356 ОТ 19.12.2014 Г. ПО В. ГР. Д. № 12828/2014 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД (М. Запрянова), Определение № 141 от 20.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., ГК, Св. Димитрова, Определение № 558 от 3.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3494/2015 г., IV г. о., ГК, М. Фурнаджиева, Решение № 1355 (или 507) от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о., ГК, А. Бонева. Често СГС постъпва така в първоинстанционните си решения, само за пример: РЕШЕНИЕ № 1318 ОТ 14.08.2014 Г. ПО ТЪРГОВСКО ДЕЛО № 9199/2012 Г. (Галина Иванова), РЕШЕНИЕ ОТ 14.09.2012 Г. ПО Т. Д. № 577/2011 Г. (М. Вранеску), РЕШЕНИЕ № 1875 ОТ 15.12.2014 Г. ПО ТЪРГОВСКО ДЕЛО № 2973/2014 Г. (М. Кацарска).
Накрая, не е същото дали, като правиш възражение за прихващане, ищецът ще го признае, или ще трябва да го доказваш. Икономически погледнато, адвокатското възнаграждение на ответника може да включва дял за „пасивна защита“ (особено ако ответникът прави възражението евентуално, отричайки ищцовото вземане), дял за активна защита (по обосноваване възражението) и в тази връзка и поддял по отделни процесуални действия по доказването, станали необходими поради отричането на ищеца (напр. пътни за оглед). Струва ми се, че съдът не може да прави тази разбивка, не може да предполага заложеното от страните съотношение, няма ясна база за пропорция. Ето защо, доколкото не е предявен насрещен иск, ответникът ще изгори с целия хонорар. Единствено ако има изрична уговорка за възнаграждението или част от него е платено впоследствие по повод конкретно действие, би могло дадено перо да бъде отнесено в тежест на ищеца, който твърдоглаво е отричал основателността на възражението. Както казахме, за разноските по доказателствата важи друго – те могат да се преценят индивидуално.
В обобщение, ако ответникът признае вземането на ищеца и ищецът признае вземането, с което ответникът прихваща, право на разноски ще има само ищецът, въпреки отхвърлянето на иска. Ако ищецът не признае, но се докаже основателността на вземането на ответника, разноските отново ще са за ищеца (освен евентуални доказателства и евентуално обособени пера в хонорара).

Реклами
Published in: on 21. август '16 at 11:09  5 коментара  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2016/08/21/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%be%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%bd%d0%b5%d0%b7%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d1%81%d0%b8%d0%bc%d0%be-%d0%be%d1%82-%d0%b8%d0%b7%d1%85%d0%be%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%be/trackback/

RSS feed for comments on this post.

5 коментараВашият коментар

  1. В т. 1в на ТР 4/2014 г. е заложено разбирането, че възражението няма самостоятелен характер, произнасянето по него е последица от иска.

  2. В т. V от мотивите на ТР 3/2015 г. ОСГТК е възприета „делимост“ на разноските в изпълнителното производство – длъжникът отговаря само за тези, които са били (а) необходими (б) във връзка с (в) реализираните изпълнителни способи. (В т. ІІ се иска и да са разумни.) Необходимостта е свързана както със започването на ненужно голям брой способи (които способи ТР намира за отделни изпълнителни процеси), или предприетите спрямо правно несъществуващо вземане, които са могли да бъдат избегнати, ако взискателят е извършил надлежно предварително проучване.

  3. Може наистина да е от значение дали възражението за прихващане е евентуално или не. В първия случай ответникът все така неоснователно оспорва вземането на ищеца и пар екселанс налага воденето на делото. Във втория (да дължа ти, но прихващам) би могло да се мисли за зачитане на чл. 104 ал. 2 ЗЗД, според което прихващането се счита, че е било настъпило преди процеса; ищецът е могъл сам да прихване; ако той неоснователно оспорва вземането на ответника, последиците трябва да са за ищеца.

    • Хипотезата на възражение за прихващане, което не е евентуално, е интересна и нерядка (често има оспорване на размера на насрещните вземания, обаче). Ако отговорността за разноски е особена деликтна отговорност, уредена в процесуалния закон, то би трябвало да е приложима нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – ищецът е могъл да прихване извънсъдебно, но не го е сторил. Тогава сам е съпричинил вредите. Отговорността на ответника би трябвало да се намали, а не изключи. Но в какво съотношение?

      Поздрави!

    • Аргументацията в статията по-горе се свежда до това:
      1. Искът е поначало основателен. Отхвърлянето е поради последващо поведение на ответника.
      2. Възражението няма за цел защита на вземането, а само отбрана (да беше завел НИ).
      3. Ищецът е имал основание да го заведе, ответникът не плаща.
      4. При евентуално възражение: ищецът има основание да заведе, за да получи СПН, тъй като ответникът не признава вземането, т.е. ищецът не е могъл да прихване сам.
      Но: прихващането има обратно действие. Става предмет на делото, има СПН.
      Така.
      Както и в статията, и в първия коментар, не виждам контрааргуметни срещу арг. 4, но той касае само евентуалните възражения. По отношение на действието на прихващането е спорно, дали предпоставка за него е и ликвидността, а тя настъпва едва със съдебното решение. Може да се защитава и че чл. 104 ЗЗД и чл. 78 ГПК защитават различни интереси. Същевременно ответникът не следва да черпи права от собственото си противоправно поведение (отричане вземането на ищеца).
      Проблемът е само с възраженията при признание, които според статията ми се подкрепят само от арг. 1 – 3.
      Арг. 2 очевидно не води до извода от статията. Липсата на насрещен иск означава единствено, че разноските не се разпределят като при 2 иска. Отбранително средство, ако доведе до отхвърляне на иска, може да обоснове отговорност на ищеца за разноски.
      Арг. 1 и 3 имат доста общо. Действително неудовлетвореното притезание е възникнало и не е било погасено. Изходихме обаче оттам, че ГПК не се интересува от формалната основателност на иска (чл. 78 ал. 2), още по-малко от една изкуствена конструкция на основателния подлежащ на отхвърляне иск. Въпросът е дали ответникът, макар да е признал, е дал повод за завеждане на делото, т.е. дали липсата на предпроцесуално изявление за прихващане от ответника е такъв повод. Ако се изходи от това, че съгл. чл. 104 ЗЗД, удовлетворяването е могло да се извърши и от ищеца с просто адресатно волеизявление, се повдига въпросът за избора на ищеца между две възможни негови действия: да направи прихващане или да предяви иск. Би могло да се мисли, че кредиторът/ ищецът има право на свободен избор как да защити правото си; че законът му предоставя две възможности, без да урежда някакъв приоритет и следователно изборът на една от тях не може да води до по-лоши за ищеца последици; че ответникът е разполагал със средство да се предпази от направата на разноски и неговото бездействие пръв да прихване не следва да бъде толерирано. Струва ми се, че правилно е обратното разбиране, доколкото съществуването и реализацията на правата в живия живот може да е обусловено от много фактори, взаимоотношения и мисли; по-сериозната, релевантна стъпка е предявяването на иск и тъкмо преди предприемането й страната следва да прецени поведението си; и доколкото избягването на ненужното ангажиране на съдебните органи е общественополезна цел. Такава целесъобразност съдържа цитираната ал. 2 на чл. 78 ГПК. Страните не трябва да затрудняват нарочно другата или да й създават допълнителни вреди, а следва да постъпват добросъвестно (чл. 3 ГПК, чл. 63 ЗЗД).

      В подобна насока са и разсъжденията, посочени от преждекоментиращия (В. Петров), относно съпричиняването на материалното поле на деликтната отговорност. И в този аспект въпросът опира повече до морал и целесъобразност, отколкото до ясно правно положение и регламентация. Така например се приема, че съпричиняване е налице не само при виновно противоправно поведение, но и при обективно несъобразено с правните разпоредби и научните и житейски правила. Т.е. увреденият ищец е съпричинил, когато е предизвикал елемент от причинната верига. От друга страна, обаче се приема, че нападнатият не е длъжен да осъществи самопомощ, да предприеме активни действия срещу противоправно нападение; както и че той може да се спаси с бягство от местопрестъплението, но не е длъжен – може да се брани и да причини вреди на нападателя; и никой няма да откаже репариране на вредите на пострадалия, затова че не е побягнал. В обобщение, като че ли увреденият няма нито задължение да пази (спасява) себе си, нито задължение да пази увреждащия, а единствено да не извършва активни действия със съществен резултат себеувреда, или да не се оставя на случайността (т.е. ако бездруго би бил увреден от форсмажор). Защитата на неудовлетворено притезание по съдебен ред не е насочено само към себеувреда и не попада в чистата хипотеза на съпричиняване. Би могло да се мисли по-скоро за надвишаване на необходимите предели на отбраната или за увреждане на третиго (държавния апарат), без да е налице крайна нужда.

      Както съм писал и в основната статия, и в коментара, неоснователното отричане от ищеца на вземането на ответника, би могло да доведе до носене от ищеца на отговорност за разноски.
      Усложнения възникват, когато ВП е направено едва пред въззива. От една страна, това може да се дължи на обстоятелството, че вземането на ответника е било неоснователно оспорвано в другия процес, а при неоснователно оспорване, отново, може да се мисли за отговорност на ищеца. От друга страна, ищецът може би е понесъл последиците за това неоснователно оспорване в другия процес и ситуацията е подобна на тази при предявяване на насрещен иск. (Но там е осъден само за тамошните вреди.) Усложнение настъпва и когато вземането към момента на предявяването му не е изискуемо, но настъпването на изискуемостта бъде преценена към момента по чл. 235 ГПК. По общо правило, до настъпване на изискуемоста право на разноски ще има ищецът.

      В крайна сметка, засега си променям мнението спрямо това от статията.
      А) Ако ответникът оспорва ищцовото вземане (евентуално възражение за прихващане):
      А1) ако ищецът не оспорва неоснователно ответниковото, право на разноски има ищецът;
      А2) иначе право на разноски има (пак) ищецът, а ответникът – само за доказателствата и ясно обособени пера от хонорара на ответника по защита на ответниковото вземане (вж. по-горе статията).
      Б) Ако ответникът не оспорва ищцовото вземане (признание на иска с безусловно възражение за прихващане):
      Б1) ако ищецът не оспорва без основание ответниковото вземане, право на разноски има ответникът (накратко: процесуалната икономия/ добросъвестност изключва да се води дело в такъв случай).
      Б2) иначе право на разноски има (пак) ответникът (защото всъщност поведението на ищеца е причината за делото).
      В) Съответните изводи при частично признание; при горните усложнения и пр.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: