Още едно ТР за видовете императивност/ нищожност

Известна е теоретическата конструкция, че повелителните норми могат да бъдат: забрана за сключване и забрана за съдържание. (Обичайният пример е за договор сключен извън законоустановеното работно време – Abschlussverbot и договор за убийство.) Нарушението на първите императивни норми не влече нищожност, а само друга (напр. административнонаказателна отговорност), защото тяхното съдържание не е опорочено до степен, че да прави съществуването им правно нетърпимо. От значение е целта на нормата.

Сега и с Тълкувателно решение № 3/2014 от 28 юни 2016 г. ОСГК ВКС прие, че „ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет.“ Аргументацията е донякъде в друга плоскост, по друго основание за нищожност – предметът на договора не е бил изначално невъзможен. По-конкретно, според чл. 202 ЗУТ сделки с реални части могат да се извършват САМО АКО отговарят на одобрен инвестиционен проект. За да изключи наличието на нищожност при нарушение на това правило, ВКС се мотивира, че „Макар разпоредбата да има императивен характер, … извършеното от страните действие не преследва противоправен резултат и СЪДЪРЖАНИЕТО на сделката по предположение е правомерно…. Целта на изискването за одобряване на инвестиционен проект при прехвърлянето на реално определена част е прехвърляната част и останалата част да съответстват на техническите правила и норми.“ Самото одобряване на проекта не е идентично със съответствието по характеристики със закона. Разбира се, договор преди одобрението не е точно консенсуален (както и продажбата на бъдеща вещ), вещната транслация не е автоматична – за да се породи прехвърлителният ефект, ще е необходимо да настъпи и административния елемент (кондицио юрис) на смесения фактически състав, както и фактическото обособяване, което според ТР е въпрос на (не)изпълнение. Така ВКС приема, че законовата забрана, изводима от чл. 202 ЗУТ, не е законова забрана, която във всички случаи води до правна невъзможност на предмета.

По-рано подобна теза се застъпи в ТР 1/2004 г. Чл. 76. ЗН нарича актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети „недействителни“. По-близкото по език и по време до закона ТР 72/1985 г. ОСГК ВС прие, че се касае за нищожност. През 2004 г. обаче ОСКГК ВКС рече, че разпоредбата не е съвсем императивна, нарушаването й не накърнява публичния ред и добрите нрави, а само отношенията между ограничен кръг лица ­ сънаследници и приобретател по сделката, поради което прие, че е недействителността е относителна и трети лица не могат да се позоват на нея.

Подобни въпроси възникват при действия ултра вирес, когато кръгът на сделките е законово ограничен.

Published in: on 29. юни '16 at 8:55  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2016/06/29/%d0%be%d1%89%d0%b5-%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be-%d1%82%d1%80-%d0%b7%d0%b0-%d0%b2%d0%b8%d0%b4%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b5-%d0%b8%d0%bc%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%b2%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: