Отпадането на „такса юрисконсулт“ – зле насочен популизъм?

Омбудсманката Манолова предлага да отпадне правото на Топлофикация да товари длъжниците си с юрисконсултско възнаграждение, като за целта щяла да сезира Конституционния съд. По този повод ми се ще да повторя някои неща, които би трябвало да са ясни.

Отдавна в нашето гражданско-, а частично и наказателнопроцесуално право действа принципът „загубилият плаща“ разноските на другата страна (cost-shifting). Касае се за извъндоговорна, безвиновна имуществена отговорност.

Мисля, че добронамерено може да се постигне консенсус по две неща:

  • Страната (т.е. фирмата), която завежда и спечелва дадено дело, наистина прави определени усилия за това, нищо не идва даром. Когато ползва квалифициран специалист, прави определени разходи. Когато това е външен адвокат, клиентът му плаща единствено възнаграждението. Когато това е вътрешен служител – юрисконсулт, предприятието прави разходи за заплата, осигуровки, ФГВРС, ев. зад. застраховки, отпуски, разходи по ТРЗ, трудова медицина, софтуер и хардуер, наем/закупуване на работно помещение, отопление, осветление, телбод, тонер, очила, пътни, сътрудници и др. (За съпоставка, адвокатите имат 25 % НПР. При юрисконсултите нещата са по-сложни, защото за тях работодателят частично носи риска от зле свършена работа /адвокатите носят пълна имуществена отговорност/, но насрещната страна не може да отговаря за това перо.) Каква част от тези разходи обаче се правят за всяко конкретно дело, респ. на конкретен длъжник? Когато адвокатът получава възнаграждение за конкретното дело, отговорът е лесен – платеното е и точният размер на разходите за доверителя му. От касата на дружеството-клиент излизат 500 лв. и това са харчовете му за правна помощ по делото Х. Това е и сумата, която трябва да бъде осъден загубилият ответник да заплати на клиента на адвоката. При юрисконсултите нещата очевидно имат високо ниво на сложност, може би и неразрешимост – ако разходите за заплати и др. на годишна база и да могат да бъдат приблизително точно определени (извън тях остават ев. трудови злополуки), то разпределението на тия разходи по конкретни дела е трудно, когато не всички дела имат съизмеримост по материален интерес, или когато е неприложимо да се съизмеряват по положено работно време, и особено трудно, когато юрисконсултът има и други задачи, различни от водене на дела (напр. дава съвети по изготвяне на договори, заповеди, обучава персонала, участва в комисии и т.н.). Ако разходите на предприятието за заплати и консумативи са напр. 20 000 лв./год., е трудно да се пресметне, колко от тях се падат на едно от множеството разнообразни дела. Още по-трудно става, ако се запитаме защо тъкмо тазгодишната календарна база, защо годишна, а не полу- или двугодишна, как точно амортизираме постоянните разходи (ДМА) и очакваните екстремни рискове в бъдещето, какво правим ако делото завърши преди счетоводното приключване, ако по него не е известна сложността на останалите, как приспадаме разходите по загубените от предприятието дела и т.н.
  • Би трябвало обаче в общия случай homo economicus да предпочете да наеме постоянен юридически съветник само ако това ще му е по-изгодно, отколкото да наеме адвокат. (Разбира се, тук типажността/разнообразието и честотата/редкостта на казусите също имат значение.) Ако поддържа юрисконсултски щат, въпреки че му е по-скъпо, проблемът си е негов (ев. управителска отговорност), другата страна не дължи да възстанови прекомерните разходи, тъй като за тях липсва причинна връзка с делото. При това положение изглежда разумно фирмата, която ненужно е била въвлечена в делото, да бъде обезщетена за разходите си по процесуален представител – нейн служител; и това обезщетение да е съизмеримо с адвокатското възнаграждение, при това – с неговия най-нисък законоустановен минимален размер. Тези пари не отиват у юрисконсулта (извън заплатата му), а у предприятието, което с тях покрива разходите за заплата и другите споменати по-горе. Това е фикцията зад разпоредбата на чл. 78 ал. 8 ГПК. Правилото е старо, още с обн. ДВ 12/1952 г. чл. 64 ГПК-отм. е постановено, че когато страната е защитавана от юрисконсулт, тя има право на адвокатско възнаграждение.
  • Можем обаче да се съгласим и че ако заплатата на юрисконсулта е ниска, а той обработва множество еднотипни дела, и предвиденият в закона адвокатски минимум е висок, хипотетично е възможно разходите за работодателя да са по-ниски от следващото се по тази норма обезщетение/възнаграждение. Това влиза в колизия с принципа, че гражданската отговорност, вкл. по чл. 78 ГПК се носи за претърпени вреди, а не с цел неоснователно обогатяване. Масовите дела са срещу масовите граждански правонарушители (неизправни длъжници), поради която социална репрезентативност на проблема с ев. завишените „такси юрисконсулт“ към същия се проявява особена чувствителност. Разбира се, и тук преценката дали е налице тази хипотеза по отношение на отделното дело е не по-малко невъзможна, но е възможно да се съпоставят разходите и приходите по юрисконсултско представителство за някакъв период по всички дела.

Тук е мястото за малко исторически „бекграунд“. Със Закона за адвокатурата, чл. 36 ал. 2 ГПК се дава възможност на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) да определи долни предели на адвокатските възнаграждения. Ако адвокатът взема по-малко пари за някоя дейност, върши дисциплинарно нарушение. Обосновката най-общо е, че така се защитават съсловието и основно потребителите, като се гарантира качество на адвокатските услуги – ако работят под себестойност, адвокатите не могат да отделят нужното време за делото и повишаване на своята квалификация и така да охранят правата на клиента. Срещу това правило има и възражения – в условията на адвокатски олигопол се нарушава и основният механизъм за конкуренция посредством цените, което лишава адвокатите от интерес да оптимизират дейността си  и лишава потребителите от извличането на конкурентни предимства, като се създава риск от некомпетентно самолечение. На практика, с масовия български клиент адвокатите договарят на минимума, посочен от този легализиран картел, което притиска и по-качествените от тях да поддържат цена, несъответна на услугата им, респ. цената спира да е частичен ориентир за потребителя. С Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (обн. ДВ 93/ 1999 г., следваща обн. ДВ 64/2004 г.,) се разписа, че общите минимуми важат при свободно договаряне; според § 2 от нея обаче съдът не може да приеме, че възнаграждението е прекомерно и да осъди ответника за по-малко, независимо от правната и фактическата сложност на делото, дори възнаграждението да е до 3 (по-късно: 2) пъти по-високо от минимума. С тълкувателно решение на ВКС беше прието, че тази разпоредба за троен минимум при осъждане е нищожна, защото надхвърля законодателната делегация (с решение на ВАдмС от т.г. тази разпоредба е отменена по същите причини), и съответно не следва да се прилага. В отговор ВАдвС значително увеличи минимумите: първоначално за гражданско дело с интерес до 1000 лв. минимумът беше 100 лв., след 2014 г. стана 300 лв. и т.н. Това автоматично резултира и в завишение на юрисконсултските възнаграждения, които, както се посочи, са ориентирани към минимума за адвокатите.

Повечето кредитори обикновено проверяват дали длъжникът оспорва вземането им, като му изпращат покана чрез съда (т.нар. заповед за изпълнение срещу 25 лв. държавна такса за вземане до 1250 лв.). Ако длъжникът не оспорва, безплатно се издава изпълнителен лист. Ако пък възрази, се провежда исково производство; в случай че загуби, той трябва да понесе разноските за адвокат и за двете производства; които на по 1 инстанция са поне 600 лв. (съобразно наредбата). Поначало е вярно, че макар заповедното производство да се образува по формуляр, то попълването му предполага значително обмисляне, защото предопределя рамките на исковата молба след това, а и преценка дали кредиторът въобще трябва да влиза в тази игра, респ. доколко разполага с доказателства при евентуално исково производство, тъй като платеното от него за адвокат и държавна такса в заповедното производство би останало за негова сметка, ако не спечели делото. Когато обаче делата са типови, не е изключено реалните разходи да са по-ниски от минимума. Такива съмнения възникват при Топлофикация, която трябва да се снабди основно с документ за собственост и документи от счетоводството си. Проблемът се поставя с по-голяма сила при юрисконсултите, защото, както се посочи, за тях се присъжда минималната сума, независимо дали реалните разходи й съответстват, докато платеното за външен адвокат в общия случай действително представлява разход за компанията. (Разбира се, носят се слухове, че някои адвокати все пак работят под минималното или посочено в договора възнаграждение, като искат от страната да им заплати някакъв по-нисък размер плюс данъците върху по-високия и при евентуално осъждане на насрещната страна събраната разлика е чиста печалба, която се „делка“ с клиента. Възможно е адвокатът да получи изцяло сумата, която се претендира пред съда, но впоследствие с нов договор, който да не се представи, възнаграждението да бъде намалено и върнато.)

Така, макар да има вероятен проблем, отмяната на чл. 78 ал. 8 ГПК по отношение на Топлофикация (електро, банки и др. общественоомразни дружества) според мен не го адресира надлежно:

  1. Не правилото, а отмяната му ще противоречи на базисни начала на правовата държава и защитата на собствеността (в широк смисъл), че всеки следва да отговаря за причинените с неговото поведение вреди, изразяващи се в случая в причинени за кредитора разходи по събиране на вземането.
  2. Отмяната на това старо правило по отношение на определени само предприятия несъмнено ще ги дискриминира, струва ми се, без обособяването на тези предприятия да е по обективен принцип; другото име на неоснователната дискриминация е несправедливост. Следва да се има предвид и че не чистата отмяна, но дори въвеждането на редукция или друг специален режим само спрямо тях също би било дискриминационно и следва да бъде обосновано.
  3. Отмяната потенциално би дискриминирала и потребителите на тези дружества. За да покрият разходите си по делата, тези предприятия ще трябва да ги включат в цената си (за топлинна енергия, банкови лихви и т.н.). Така ще се стигне добросъвестните потребители да заплащат стойности, които отчетливо се дължат на виновното поведениe на други потребители, които пък да бъдат освободени от тях (квази кроссубсидиране).
  4. Потенциално дори самите длъжници може да бъдат увредени или поне да не бъде подобрено положението им. Ако не стане третото (включване в цената), за да не реализират загуби, дружествата биха се насочили да уволнят юрисконсултите си и да възложат процесуалното си представителство на външни лица, т.е. да аутсорснат на адвокати. Доколкото не се предвижда промяна по отношения на адвокатските възнаграждения, длъжниците отново биха били осъждани да заплащат, този път обикновени адвокатски възнаграждения. Така би направил разумният икономически агент от по-горе, а пък (корумпираният) злобар би избрал за адвокати старите си юрисконсулти, би им възлагал на стойности малко над минимума (за да не бъде намалявано от съда) и то в обеми, при които би се събирал и ДДС.

За мен е известна загадка какви конституционни аргументи ще изтъкне омбудсманът, т.е. кой точно член от КРБ от 1991 г. тепърва се разкрива да е бил нарушен дълги години. Вероятно ще се сочи еластичната и непряка норма за защита на потребителите. Само че разглежданото правило за хонорарите не е за всички потребители, а само за признатите от съда за правонарушители, не е за договорите, а за съдебния процес, и ако има нещо нередно, то не е правилото само по себе си, а липсата на специални разпоредби за някои хипотези, която липса не може да бъде поправена от КС.

Вместо тази подозрително пиарска форма на андрешковщина би могло да се помисли за други пропорционални решения на проблема. Засега не се наемам да ги посочвам. Ще нахвърлям обаче някои въпроси. Нужно ли е да има адвокатски минимуми, може ли едната страна (ВАдвС) да определя такива без каквото и да е ограничение (по размер, по връзка исково-заповедно), следва ли да има информация за средните размери, защо НАП не следи за издаването на касови бонове от адвокатите? Следва ли винаги юрк възнаграждение да е ориентирано към минимума на адвокатите по всякакви дела? Могат ли да се приложат съществуващите и следва ли да се измислят нови мерки срещу злоупотреба с право, ако срещу един длъжник нарочно се образуват повече дела, за да се получи хонорар по всяко?

Published in: on 23. януари '16 at 6:32  Comments (4)  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2016/01/23/%d0%be%d1%82%d0%bf%d0%b0%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d0%b0%d0%ba%d1%81%d0%b0-%d1%8e%d1%80%d0%b8%d1%81%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%81%d1%83%d0%bb%d1%82/trackback/

RSS feed for comments on this post.

4 коментараВашият коментар

  1. В интервю „Лице в лице“ (29.1.16 г.) г-жа Манолова уточнява, че се касаело за натиск „Топлофикация“ да се откаже от рекета над гражданите. Упражняването на натиск над държавно дружество е политически въпрос, както и въпросът по законодателната целесъобразност. Различна ще е политическата оценка на натиск да се откажеш да злоупотребяваш с право, от натиск – да се откажеш от правата си. Т.е. въпросът отново е в мярата – каква част от „таксата“ съответства на действителните разходи.
    Между другото, има още една разлика между юрисконсулта и адвоката и тя е по отношение на риска от зле воденото дело. Ако юрисконсултът загуби делото, той отговаря пред работодателя си, до 1 заплата (чл. 206 КТ); ако адвокатът е работил некачествено – отговаря неограничено и това е потенциален мотив да се ползва адвокат. Възможно е в адвокатското възнаграждение да се включват провизии за такъв риск, макар че не е редно. Юрисконсултско възнаграждение, ориентирано по адвокатското, ще внесе тези провизии в касата на дружеството, за което е и рискът. Този хипотетичен дял от възнаграждението обаче не е изчислим обективно, а и важи по всяко дело, и за всяка страна, във всяко качество, така че едва ли е проблем. Адвокатското възнаграждение обаче идва да покрие и задължителната застраховка на адвоката, каквато юрисконсултът не поддържа, и която следователно не му се дължи. Факт е, че годишната премия е пренебрежимо ниска (защото и предлаганите застраховки са пренебрежимо целесъобразни – без ретроактивно действие). Ако работодателят пък е застраховал отговорността си по дела, това е негово самоволно решение; и все пак чуденката е дали само длъжниците или всички потребители следва да поемат тези разноски.

  2. Финално се оказва, че според обществения защитник се нарушавали конституционните начала на правовата държава, неприкосновеност на частната собственост, на равни условия за стопанска дейност и на равенство в процеса – т.е. нищо конкретно. Мене ми се чини, че равенството в процеса и защитата на частната собственост предполагат този, който е застрашил чуждото вземане и освен това е причинил разноски за защита, да бъде така добър и да ги поеме. Физическите лица също могат да си назначат юрисконсулт, ако желаят.

    Проблемът, както писах, не е, че предприятието не прави разноски, а че размерът е мъчно изчислим.

    За пълнота, законодателството съдържа и друга хипотеза, в която загубилият се осъжда за раноски, които не са „заплатени“ – при безплатна защита на бедни и роднини по чл. 38 ЗАдв. Всъщност изключението е по-скоро изискването за заплащане по чл. 78 ал. 1 ГПК, защото принципът на деликтното право е, че се заплащат вредите (т.е. увеличеният пасив), независимо дали увреденият ги е отстранил.

  3. Елен Герджиков, един от политическите представители в общото събрание на акционерите на „Топлофикация София“, е посочил, че последното дружество вече нямало да претендира юрисконсултско възнаграждение, по-голямо от размера на просрочената сума. Ако г-н Хикс дължи 100 лв., а представителство по делото са нето 250 лв., как ще постъпи Топлофикация:
    а) ще се откаже да си търси цената за 200 лв. и няма да прави разноски за юрисконсулт?
    б) ще заведе делото, (евентуално) ще си възстанови 100 лв. и 100 лв. от хонорара и ще остане с 150 лв. на минус (заплати и консумативи)?
    Кой ще поеме загубите от 200, респ 150 лв.? Редовните платци на топлофикация чрез цената им или Елен Герджиков?

    КЕВР щяла да започне процедура по премахването на тези „такси от общите условия“. Кое е правното основание?

  4. РКС 10/2016 г. прие, че разпоредбата на чл. 78 ал. 8 ГПК не е противоконституционна.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: