Служебно начало по прилагане на Европейското право

Тук прeтоплям практиката на СЕО/СЕС по неравноправните клаузи, тъй като все пак е интересно съотношението с правомощията по българското право на съда (въззив и заповеден) по императивни норми.

Директива 93/13/ЕИО на Съвета (доп. L 304/ 2011 г., попр. L 293/2014, нататък: Д) доразвива достиженията на някои държави членки и дава вторичен импулс за развитието на тяхното право, а за други тепърва въвежда минимален стандарт (вж. чл. 143 ЗЗП-нов, примери в C-484/08), което, от своя страна, рефлектира в нарастваща преюдициална тълкувателна практика на Съда на Европейския съюз, която пък води до промени в националните законодателства и до нови проблеми. СЕС изяснява критериите за неравноправност (уж непроизнасяйки се по конкретни клаузи), като същевременно разглежда и процесуални аспекти на защитата. Особено застъпена е впрочем практиката по банкови казуси.

СЕС трайно посочва, че Д изхожда от това, че физическите лица – непрофесионалисти разполагат с по-малко информация и средства за влияние спрямо икономически по-силната страна и за изправяне на този дисбаланс се налага намеса от трето лице (вж. напр. C-137/08). Това трето лице е съдът, поради което не противоречи на Д национално право, което не допуска встъпване в изпълнителното производство на потребителски организации, които да подпомагат потребителя-длъжник (C‑470/12).

В отделното дело тази намеса се изразява в неприлагане на неравноправната (несправедлива, непрозрачна, злоупотребителна и т.н.) клауза и на каквито и да е косвени нейни последици. Това означава частична нищожност – нищожност на клаузата, но не и на договора (C-397/11). От една страна, това е така, защото забраната за неравноправност (не и забраната за неясност) не обхваща основните престации по договора. От друга страна, с това Д се опитва да постигне и един общ превантивен, устрашаващ търговците ефект, за да се стигне в бъдеще до пълно изтребление на неравноправните практики*1. Няма подобно на чл. 26 ал. 4 ЗЗД изискване да съществуват заместващи императивни норми или презумпция за запазен интерес. Разбира се, договорът трябва да може да съществува и без тази клауза. Целта е търговеца да го заболи, като наместо съответната благинка да остане кухина, докато неговите задължения остават. В националното право не може да се предвиди частична нищожност в смисъл съдът да изменя неравноправните клаузи *2; нито обвързващ съда праг на неравноправност (съед. C-482, 484, 485 и 487/13); нито пък цялостно анулиране на договора, освен ако последното е по-благоприятно за потребителя (C‑453/10). Вместо нищожната клауза може да се приложи диспозитивна такава*3, но само ако в полза на потребителя е да не се прогласява пълна нищожност на договора (C-26/13; съед. C-482, 484, 485 и 487/13). Европейското право предлага и други средства за борба с подобни практики*4.

Самооценявайки важността на европейските повели, респ. за да се постигнат те, СЕС квалифицира защитата срещу неравноправни клаузи не просто като императивна, но и като норма от публичен ред (C-488/11). Същевременно държавите членки уж имат свобода по начините за постигане на възложените им с директива цели и задължения, а ЕС няма широка компетентност в областта на процеса. Затова и в тази материя СЕС преценява или дава указания за преценката на процесуалния режим с оглед кумулативното спазване на известните отпреди принципи на равностойност (равнозначност, еквивалентност – потребителите не могат да имат по-малко процесуални права по Д отколкото в сходни ситуации) и, най-вече, ефективност (чл. 47 ХОП, реализирането на правата да не е прекомерно затруднено) при защитата на съответните права. Според мен въпрос за хоризонтален директен ефект на директивите поначало не възниква, тъй като процесуалните отношения са такива между държавата и участника в производството.*5

Ето и конкретните проявления:

От правна страна. Основното положение е, че когато съдът разполага с необходимите правни и фактически данни, той е длъжен да прилага императивната норма служебно, т.е. отказва защита на правата на търговеца, дори без потребителят да се е позовал на неравноправността (C-240 до 244/98; C-473/00).

→ като че ли малко по-късно започва да се съобразява и принципът за състезателност в процеса, поради което съдът, ако служебно установи основания за нищожност, „поначало“ (каквото и да значи това) следва да даде възможност на страните да вземат становище по нея, т.е. не може да ги „прасне“ направо с решението (C-472/11).
→ уведомен, потребителят може да се откаже от защитата, в случай че националното право го допуска *6.

От фактическа страна. Съдът следва да събира доказателства по свой почин (явно при съмнение) относно неравноправността (C-137/08).

→ в частност СЕС е обсъждал и заповедни производства и е приемал, че при наличие на необходимите фактически и правни данни съдът следва да приложи правилата на Д и без наличие на възражение (C-618/10; C‑618/10); което изглежда значи, че в процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави проверка *7.
→ служебното дирене не важи за реда на формулиране на клаузата, която до доказване от търговеца на противното се предполага неиндивидуална съобразно изричното правило на Д и ЗЗП.

Подведомственост и подсъдност. Те подлежат на проверка от два аспекта:

→ „Процесуални договори“ относно избор на арбитраж се обсъждат в делата пред СЕС (вж. чл. 143 т. 16 ЗЗП).
→ Изборът на местна компетентност на държавния съд също може да е неравноправен, особено от гледна точка на ефективността на защитата, ако съдът е отдалечен географски и транспортно (C-240 до 244/98, C‑243/08). В българското право този проблем е решен с чл. 117 ал. 3 ГПК.
→ Предвидената от законодателя подсъдност очевидно не е неравноправна клауза, но може да е в противоречие с изискванията на Д за ефективна защита. Дотук СЕС е приемал, че предвидена специална подсъдност на ОС по искове на потребители срещу търговци, не е в нарушение, дори да води до по-големи разноски, задължителна адвокатска защита и географска отдалеченост, защото пък подпомагала уеднаквяването на практиката, имало възможности за правна помощ и присъствието не било задължително (C-567/13).
→ Такава особена компетентност не може да изключи правото на потребителя да се позовава (респ. контрола ex officio) на неравноправна клауза и пред друг съд, на който делото е подсъдно по друга причина (C-397/11).
→ Защитата обаче не обхваща исковете на сдруженията на потребителите, нито евентуалната окончателност на определението по подсъдността (C‑413/12).

Времеви аспекти – своевременност на защитата.

→ Националното право, за да не противоречи на Д, респ. тълкувано в съответствие с Д, трябва да не допуска предварително/незабавно изпълнение на притезания, които не са преминали съдържателния контрол. Искът или възражението на потребителя срещу принудително изпълнение, непредхождано от съдебен процес, трябва да имат автоматичен суспензивен ефект или да е предвидена възможност за постановяване на привременни мерки, наред с възможност за оспорване на отказа за постановяване на такива мерки. По този начин се избягва опасността да се стигне до окончателна продажба на жилището на ипотекарния длъжник – потребител, който при последващо доказване на правата си да би могъл да търси само обезщетение (с което би бил нарушен както чл. 47, така и чл. 7 ХОП – право на жилище).*8
→ от гледна точка на Д няма пречки за извънсъдебна реализация на обезпечения, стига да е предвиден достатъчният срок за оспорване на проданта и възможност за привременни мерки (C-34/13).

Времеви аспекти – краен срок. Императивния характер на нормите предполага съблюдаването им във всяка фаза на производството и по всяко време, когато търговецът претендира правата си.

→ Това важи и за инстанции, които не могат да обсъждат нови факти и доказателства, ако същите по вътрешното право следят служебно за наличието на нищожност и/или могат да преквалифицират иска (C-397/11).
→ Съдът може да приеме за неприложим и преклузивен или давностен срок за искове/възражения, предвиден в закон (C-473/00).
→ Силата на пресъдено нещо*9. Поначало СЕС следва разбирането, че на гражданските спорове все някога следва да се тури конец, пълната пасивност на потребителя не следва да се толерира. В хипотезите на оспорване на арбитражни решения, на първо място, и на допускането на изпълнението на такива, на второ, съдът служебно проверява съответствието на тези решения с Д, ако по вътрешното право има такива правомощия по отношение на други норми с особен повелителен характер. Изпълнението на арбитражно решение може да бъде атакувано и когато възможността за оспорване на самото решение не е била ефективна поради свръхкраткия срок (C-168/05; C‑40/08; C-76/10; C-34/13).

БЕЛЕЖКИ под линия:
*1 не мога да се въздържа, че напомня на отколешните идеи за отмиране на правото.
*2 Вж. C-618/10; C-488/11. Тук възникват няколко интересни съпоставки по неустойките. Склонен съм да допусна, че изискването за разумност по Д и критерият за прекомерност по ЗЗД съвпадат, като търпимостта им е по-ниска от тази на добрите нрави. Така, в отношения B2C, една прекомерна неустойка не би била намалявана, а би отпадала изцяло. Не срещнах становище дали неравноправността се преценява към сключване или с оглед резултата, но пък често се касае за непрозрачни отнапред отношения.
*3 това е различно от чл. 26 ал.4 ЗЗД, който говори за заместване от императивни норми, а не от тези, от които страните са се отказали. Иначе диспозитивните разпоредби имат значение за преценката на значителното неравновесие, при което се съпоставят договорните уговорки, диспозитивните клаузи и положението при евентуално отпадане на уговорката (C-415/11 ).
*4 това са: (а) колективните искове срещу неравноправни клаузи; те са допустими и срещу проекти на клаузи, които не са част от сключен договор; в тези спорове неяснотите не се тълкуват срещу търговеца, т.е. неясната клауза е неравноправна (това май не сме го транспонирали); (б) сходните правила на чл. 23 ЗПКр, че при непосочване на ГПР отпадат всички лихви, такси и разноски по кредита; (в) административният контрол срещу нелоялните търговски практики (който не влияе на действителността на договорите – чл. 3 § 2 Д 2005/29, освен чл. 68м ЗЗП); (г) и др.
*5 Що се касае до транспониращите мерки от частноправен характер, и в материята на неравноправните клаузи важи задължението те да се тълкуват съобразно директивите (C-240 до 244/98), които пък се тълкуват с оглед вложения във всички езикови версии смисъл.
*6 Вж. C‑243/08. Както се посочи, държавите могат да вземат по-строги мерки от Д, така например в Румъния изглежда не се допуска (C‑143/13). След като по бълг. ГПК потребител може да признае/ да се откаже от иск или да сключи спогодба, той може и по-малкото, да се откаже от конкретно право/възражение. Малко по-щекотлив е въпросът с контрола за съответствие на тези действия с добрите нрави, доколкото се приема, че и нормата е от публичен ред, но предполагам, че решението трябва да се търси с оглед спецификите на всеки казус.
*7 и обратно, по чл. 417 ГПК би бил длъжен. Бездруго ТР като да задължи да се четат приложенията. Отказът може да дойде по чл. 411 ал. 2 т. 2, щом нормата е от публичен ред. Освен това, при постъпване на искане за спиране, същото може да се приеме за подкрепено от съответните писмени доказателства, дори те да са представени от другата страна. В установителното, естествено, съдът винаги е длъжен да следи за неравноправност (C-137/08).
*8 Това е може би най-голямата сага в практиката на СЕС по Д. Испанското право допуска директно принудително изпълнение по ипотека, срещу което може да се възразява на определени основания, но не и поради неравноправност, а тя може да се релевира в иск, който обаче не спира изпълнението, ако няма направено в определен срок вписване. СЕС приема, че такова вписване е малко вероятно, ерго защитата е неефективна. Впоследствие Испания променя закона си и предвижда възможност съдът да постанови привременни мерки. С това поначало е удовлетворено правото на достъп до съд, което не включва достъп до втора инстанция, но СЕС пак приема, че не е дадена нужната защита, тъй като търговецът може да обжалва наложена привременна мярка, а потребителят не може да обжалва отказа, а освен това изискването за бързо произнасяне правело проверката незадълбочена. Възможно е преразказът ми да е неточен, вж. самите решения: C-415/11 (в него и за договорна клауза за предсрочна изискуемост), съединени C-537/12 и C-116/13 (също за предсрочната), C-169/14.
*9 една вметка за СПН в предметно отношение: чл. 386 ГПК вр. чл. 186 ЗЗП като да разширява СПН на решения, с които се установява нищожност на неравноправни клаузи, до всички потребители на тези услуги. Подобно третиране се възприема като съответно на Д в C-472/10.

Published in: on 22. април '15 at 10:10  Comments (1)  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2015/04/22/%d1%81%d0%bb%d1%83%d0%b6%d0%b5%d0%b1%d0%bd%d0%be-%d0%bd%d0%b0%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%be-%d0%bf%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bb%d0%b0%d0%b3%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%be%d0%bf/trackback/

RSS feed for comments on this post.

One CommentВашият коментар

  1. Служебното начало при условията на състезателност важи и за информацията, предоставяна по потребителски кредити – C‑377/14.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: