За косвения контрол върху административни актове и съдебни решения

Може ли гражданският съд и доколко да ревизира актовете на администрацията и контролиращите я съдилища? Следва опит за систематично издържан отговор при различните хипотези, както и преглед на лутанията в практиката. Разгледани са само индивидуалните административни актове. Случаите на другарство не са обсъдени.

ГПК
Компетентност по обуславящи въпроси

Чл. 17. (1) Съдът взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление.
(2) Съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.

Ал. 2 е всъщност доста неясна.
1) На първо място, изр. 1 разширява инцидентния контрол спрямо необжалваеми актове само до валидността. Би могло да се мисли, че идеята е да може да се упражнява и контрол за законосъобразност на необжалваемите актове. От изр. 2 обаче следва, че ако си бил страна в производството по издаването, не можеш да се позоваваш на незаконосъобразност, и това дори тогава, когато законът не ти е давал право да обжалваш. Може би тогава необжалваемите актове трябва да са неконтролируеми по отношение законосъобразност и за нестраните. Все пак и самото изключение в изр. 2 in fine предполага, че за този акт има поначало производство по обжалване. Докато изр. 1 и първата част от изр. 2 следват от трайната практика, т.е. трайният принцип е, че законосъобразността не подлежи на контрол, то изключението, сочещо случаи, в които е допустим контрол, е ново (вж.бел.1) и следва да се тълкува стеснително. Изводът е такъв; той изглежда по-справедлив, когато актът е необжалваем по изрична разпоредба на закона с оглед последиците си, отколкото когато е необжалваем с оглед издателя си.
2) На второ място, изр. 2 ограничава инцидентния контрол по отношение на страните в административното производство, що се касае до законносъобразността. Т.е. може да се предположи, че страните не са ограничени да се позовават на инвалидността на акта. Обаче когато е имало съдебно обжалване, при което съдът служебно следи за валидност и не е установена липсата ѝ, не е оправдано страната отново да може да се позовава на такава(вж.бел.2). Ако актът обаче не е бил съдебно обжалван, косвен контрол би следвало да се осъществява, тъй като страната не е ограничена в срок да подаде жалба поради нищожност.

3) Третият проблем е, че изр. 2 говори за „издаването и обжалването“ и как те се съотнасят. Според мен, ако е било допустимо обжалване, достатъчно е страната да е участвала пред административния орган и да е знаела за акта. Ако тя не е обжалвала, проблемът си е за нея. От тази гледна точка „и обжалването му“ е малко безсмислено. Но пък адм. съд конституира като заинтересовани страни засегнатите от акта, независимо дали са били участници пред административния орган и може би това е смисълът, че законът иска да изключи от инцидентния контрол лицата, участвали дори само пред съда. От друга срана, от значение е фактическото участие, а не правото на това, без лицето да е конституирано. Обаче лице, което реално не е участвало в административното производство, но е било уведомено за административния акт, може да обжалва, а ако не го направи – рискът остава за него.

4) Четвъртият проблем е, какво обжалване се има предвид – по административен или по съдебен ред. Законосъобразността може да се проверява и при двата вида обжалване. Не всички актове могат да се обжалват по административен ред с оглед издаващия орган, но актовете на някои органи не могат да се обжалват и по съдебен ред (чл. 2 АПК). Без съмнение участието в съдебната фаза, която по своето естество дава възможност на страната да защити правата си, ще изключва нов съдебен контрол. Ако страната е обжалвала само по административен ред, то ще важи казаното по-горе (т.3), че тя очевидно е знаела за акта, имала е възможност да го оспори и съдебно, решението ѝ да не го направи си е нейно и тя трябва да носи последиците от пропускането на срока. В производството по оспорване по административен ред изглежда няма особени гаранции за участие на неконституирани преди това лица; все пак ако лицето е било уведомено за крайния акт и съответно е могло да оспорва пред съд, тя няма да може да се позовава на незаконосъобразност пред гражданския съд. Ако хипотетично не е участвала в производството пред административния орган или пред горестоящия орган, уведомена е само за акта на горестоящия орган, но не е имало възможност за обжалване, тя не следва да се счита за участник и пътят за инцидентен контрол трябва да е открит.

5) Пето, използването на думата „участник“ в административното производство вероятно е за да се избегнат повторения. Лишаването от възможността за противопоставяне пред гражданския съд е оправдана само за такива участници, които са имали възможност да се противопоставят пред административния орган и съд, т.е. страните.

Задължителна сила на решение по административен спор

Чл. 302. Влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.

Тази задължителност обаче, както и в хипотезата на чл. 297 ГПК (вж.бел.3) относно задължителността на решението на гражданския съд, е само в пределите на силата на пресъдено нещо, както и за зачитащия орган. Всеки орган (гр.съд) е длъжен да възприеме установеното с решението, при условие че СПН е възникнала и не е отменена, и то само при тъждество между предмета и адресатите на СПН и тези по преюдициалното за решението на този орган (съд) правоотношение (вж.бел.4). Пределите на СПН на административни дела са уредени в АПК, чл. 177.

АПК
Действие на съдебното решение

Чл. 177. (1) Решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички.
(2) Актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви.
(3) Решението, с което е отхвърлено оспорване за отмяна на административен акт, е пречка за оспорването му като нищожен, както и за оспорването му на друго основание.

Поставя се въпросът за съотношението на двата нормативни акта като общ и специален. АПК регламентира производството по повод административни актове, а чл. 17 ал. 2 ГПК – по повод административни актове в една конкретна хипотеза – когато следва да се зачитат последиците им пред граждански съд. От тази гледна точка ГПК е специален, а АПК – общ. ГПК 2007 е по-нов от АПК 2006 г. Т.е. би трябвало ГПК да дерогира АПК, ако няма ясни пречки от гледна точка на телеологичното тълкуване. За да се стигне до дерогиране, трябва двата акта да уреждат по противоречив начин даден въпрос. В случая като цяло не е така – въпросите са различни: ГПК урежда значението на актовете на административни органи, АПК – на решенията на административни съдилища.

1) Ако актът не е бил обжалван и срокът за това е изтекъл, ще се прилага изцяло ГПК.
2) Ако обжалването е висящо, гражданското производство трябва да се спре, тъй като в някои от хипотезите решението ще е противопоставимо, дори страната по делото да не е страна пред административния съд (вж.бел.5). Впрочем висящото производство предполага, че актът не е влязъл в сила, т.е. така или иначе няма породени правни последици от него, които да бъдат контролирани от граждански съд.
3) Ако актът е бил обжалван и е бил потвърден (отхвърлителен диспозитив), решението има действие само между страните (вж.бел.6).

4) Освен потвърден, актът може да бъде отменен или изменен – чл. 172 ал. 2 АПК.
Поначало на обжалване подлежат утежняващи административни актове, иначе жалбата би била недопустима поради липса на правен интерес; актът може да е облагоприятстващ за едного, а утежняващ за другиго – вторият ще може да обжалва; прокурорът може да протестира облагоприятстващ някого акт.
Във всички случаи отмяната на акта ще доведе до отпадането на установените с него права и задължения за адресатите му. Тъй като такива всъщност не са възниквали (актът не е влизал в сила), въпрос за правата на трети лица – приобретатели не се поставя (вж.бел.7).
Едновременно с отмяната съдът може да се произнесе по същество (вж.бел.8), ако органът няма оперативна самостоятелност и естеството на въпроса го позволява. Теорията приема, че в хипотезата на чл. 173 ал. 2 АПК решението на съда е комплексно – правораздавателен акт по спора за законосъобразност и административен акт.
В този случай решението може да породи други права или задължения.
Според мен изменението на акта не е нищо друго освен: а) потвърждаване на акта в частта, която не се изменя, а в изменената част – до степента, в която не се изменя; б) отмяна на акта в частта, в която административният орган се е произнесъл неблагоприятно за оспорващия (отказал е по искането му или го е задължил въпреки възражението му); в) решаване на делото по същество в отменената част. Така в учебникарския случай на увеличение на обезщетението за отчуждаване, напр. от 700 на 800 лв. : а) се потвърждава актът в частта, с която е определено обезщетение 700 лв., и в частта с която (условно казано) е отказано обезщетение над 800 лв.; б) се отменя отказът за частта от 700 до 800 лв; в) съдебното решение замества административен акт, присъждащ още 100 лв.
В теорията е отдавна е обосновано, че отмяната на акта има действие по отношение на всички. Акт няма. СПН се надгражда със силата на решението като държавен акт (вж.бел.9). По онова време производството е контролно-отменително (вж.бел.10).
Ако е отменен утежняващ акт, очевидно утежнената страна ще иска да се ползва от решението, а за останалите не е оправдано да се позовават на отменения акт. Ако е отменен облагоприятстващ акт при участие на страната – също няма проблем с обвързването ѝ (вж.бел.11). Но законът предвижда загубване на придобитите от акта права и на неучастваща страна (актът е отменен по искане на друго лице, при нарушение на процедурата облагоприятстваната страна не е била конституирана пред съда, чието решение е препятствало влизането в сила на акта), като в този случай ѝ дава правото да иска извънредна отмяна по чл. 245 сл. АПК (по арг. за обр. от чл. 246 ал. 2), а евентуално производство пред граждански съд трябва да се спре.
Чл. 177 ал. 1 изр. 2 АПК обаче отива и по-нататък, като, предвиждайки абсолютен характер на решението за отмяна на ИАА, не го изключва за онази част, в която решението замества ИАА. Предвид че възможността за решаване по същество е по-нова, възниква съмнение, дали неизключването не е пропуск на законодателната техника. Съмнението обаче се преодолява от предвиждането, че действие erga omnes имат и решенията по изменение на ИАА, които, както стана ясно, са вид частична отмяна винаги с решаване по същество. Обвързаните трети лица и в тези случаи ще могат да искат извънредна отмяна по чл. 245 и сл. АПК. Дали това законодателно разрешение е съразмерно, е спорно – когато ИАА е бил законосъобразен и съдът признае последиците му, те ще са само между страните по делото, а когато тепърва съдът създаде последиците му, действайки квази като административен орган, те ще действат по отношение на всички. Така или иначе думата е на законодателя, който е предвидил гаранции за участие на всички заинтересовани и е решил да брани авторитета на правосъдието – концепция, съдържаща се и в ГПК: СПН на неправилно решение, СПН спрямо неучастващи необходими другари, СПН по искове за гражданско състояние.
Ето две от хипотезите, в които са обвързани както страните, така и всички неучастващи лица: вместо отказа на административния орган съдът е постановил определени правни последици; съдът е отменил облагоприятстващ акт и е постановил, че искането се оставя без уважение.
При отмяна в решението не се сочат имената на страните – чл. 172 ал. 4 АПК. Това не би трябвало да важи, когато решението има характер и на административен акт.
Макар че законът предвижда сила спрямо всички и задължение за зачитане от всички (чл. 144 АПК вр. 297 ГПК), това няма да е приложимо за гражданския съд, тъй като чл. 302 ГПК ограничава въпросите, по които решението на АС е задължително, до решаването на правния спор за законосъобразността на акта. Не е такова постановяването на административноправни права и задължения и доколкото това по естеството си е (наподобява) ИАА, за тях би трябвало да се прилага чл. 17 ал. 2 АПК. Така напр. в примера с изменението: гражданският съд е длъжен да приеме, че отказът за 100 лв. е отменен (неучаствалата страна може да инициира извънредна отмяна и да иска спиране), в потвърдителната част до 700 лв. административният акт ще обвързва участвалите в производството, а спрямо останалите ще преценява гражданският съд; същото ще е и в частта за присъждане на 100 лв.; разбира се, примерът не е толкова удачен тук поради своята бинарност (присъждане/отказ) и парично вземане, което едва ли ще касае трети лица.
Един държавен орган (лесничейство) може да е обвързан, ако друг държавен орган (поземлена комисия) е участвал в съдебното производство, завършило с конститутивно решение (за отмяна на отказ и постановяване на реституция) (вж.бел.12).

5) Би трябвало положението да е същото, ако актът е бил обявен за нищожен. Гражданският съд и тук ще зачете решението на административния. И при нищожността, стига да не е поради некомпетентност, съдът може да се произнесе по същество, което ще обвързва само страните.
6) Чл. 177 ал. 3 АПК касае частен случай на потвърдително решение и при липса на изрично разпореждане в противен смисъл следва да се счита, че и в този частен случай решението има действие само за страните. Излаганата в теорията аргументация е именно в тази посока – пропускът на съда да провери всички аспекти на действителността на акта е основание за касационно обжалване; а такова може да инициира само страна по делото. Наистина чл. 210 ал. 2 АПК допуска касационно обжалване от нестрана, но тук става дума за неин избор и то при условие, че е знаела – иначе тя има на разположение посочения по-горе начин за отмяна.

СЪОТНОШЕНИЕТО НА ЧЛ. 17 и 302 ГПК
Въпреки че поначало чл. 302 ГПК обвързва гражданския съд с решението на административния относно законосъобразността и валидността на административния акт, чл. 17 дава възможност на гражданския съд да контролира законосъобразността на акта, дори когато е бил обжалван, ако страната не участвала. Би могло да се приеме, че чл. 17 се явява специална, изключваща норма за случаите на неучастие на страна. Противоречие обаче, както се показа, няма, защото чл. 302 трябва да се „чете“ заедно с чл. 177 ал. 1 изр. 1 АПК, съгласно който СПН на решението е между страните, каквото казва и чл. 17 ГПК. Очевидно чл. 17 ГПК има предвид хипотезата на потвърден акт, от който се ползва някоя от страните, тъй като отмяната би препятствала влизането в сила на акта и съответно не би се стигнало до зачитане на последиците му.

ТАБЛИЦА
Написаното дотук може да се обобщи така:

tabl_apk

Когато контрол не е даден, значи съдът е обвързан от решението на административния съд или акта.

За страна по смисъла на таблицата ще се счита всеки, който реално е могъл да участва, алтернативно: пред административния орган; пред съда; пред двете; пред горестоящия орган при обжалване по административен ред. Страна е и който е само е узнал за решението на административния орган или горестоящия административен орган, като е съществувала възможност да обжалва пред съд. Вж. по-горе.

* Неучастващото лице, обвързано от отмяната или обявяването нищожността на акта, може да поиска отмяна на съдебното решение пред ВАС, съотв. спиране пред гражданския съд.
Висящото производство пред административен съд е основание за спиране на гражданското при преюдициалност.

СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ЗАЧИТАНЕТО НА РЕШЕНИЯТА НА АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪД
Както посочих, решението, с което жалбата се оставя без уважение, т.е. актът се потвърждава, и с което, след като актът е отменен или обявен за нищожен, се решава по същество, т.е. актът се замества, има сила само между страните – първото заради чл. 177 ал. 1 изр. 1 АПК, второто заради чл. 302 ГПК. Решенията, които спират до отмяна или обявяване нищожността на акта, обвързват и неучаствалите страни.
Даденото разрешение обаче не е следвано в практиката, поне като мотивировка. Всъщност практиката е противоречива и не обсъжда достатъчно всички аспекти.
1) Най-ранен и най-краен е Бл. Пунев в КОментара от 2008 г., с. 490 (той не е точно пра̀ктика). Той приема, че чл. 177 ал. 1 изр. 2 АПК противоречи на чл. 17 ал. 2 ГПК, което налага законодателна промяна. Според мен проблемът е мним, защото Пунев се концентрира върху отменителни решения в хипотезата, когато те заместват административния акт, а в тази хипотеза съгл. чл. 302 ГПК те няма да са задължителни за гражданския съд. Когато актът пък е просто отменен, трета
2) Първоначално практиката приема, че чл. 17 ал. 2 ГПК се прилага и към съдебни решения, чиято законосъобразност може да се проверява по довод на нестрана в административното производство – Реш. № 88 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г., ІІ ГО ВКС; Опр. по чл. 288 № 904 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 378/2010 г., І ГО ВКС; Опр. по чл. 288 ГПК № 381 от 08.11.2013 г. по гр. д. № 5841/2013 г., ІІ ГО ВКС. Според мен казаното е твърде широко и съответно невярно в определени хипотези, но като краен резултат актовете са правилни, защото са касаели хипотези на отмяна на административния акт и решаване по същество (напр. съдът отменя отказа на ОСЗ да възстанови и сам постановява реституция), които наистина могат да са обект на косвен контрол.
3) След това практиката отива в обратната крайност – в мотивите по т. 1. на ТР № 5/2013 г. т.д. № 5/2011 г., ОСГК, се приема, че с влизането в сила на чл. 177 АПК отпада възможността за гражданския съд да контролира решенията на административния съд. Това тълкуване пропуска чл. 302 ГПК, който задължава гражданския съд да възприеме само отмяната на административния акт като незаконосъбразен, но не и постановяването на решение по същество (в случая по ЗВСНОИ-ЗТСУ…, гр. съд е обвързан от отмяната на отказа, но не и от постановяването на отмяна на одържававането). По т. 2 е цитиран чл. 302, но не е направено разграничението „решаване на спор – произнасяне по същество“. Тези неточности не са повлияли на диспозитива, който е обоснован и с качеството на органа на страна в съдебното производство по АПК, т.е. обвързан от съдебното решение. В същия смисъл, също неправилно като мотиви според мен, но правилно като краен резултат е Реш. № 80 от 21.06.2013 г. по гр. д. № 1105/2010 г., ІІ Г. О. НА ВКС. Така и Кр. Влахов в ч. І, стр. 436 на помагалото.
4) Още по-новата практика обаче се отклонява от това схващане. Щом не е била участник в съдебното производство, страната може да възразява срещу решението на административния съд – Реш № 203 от 19.12.13 г. по гр. д. № 1758/13 г. на ВКС, ІІ ГО. Това решение мълчи за аргумента по чл. 177 АПК. В същия смисъл Опр. по чл. 288 ГПК № 441 от 09.12.2013 г. по гр. д. № 6721/2013 г., ІІ ГО ВКС.
5) Следва да се припомни, че ТР 6/06 по т.д. 6/05 в т. 4 ОСГК допуска съдебен контрол върху отменящи ИАА и постановяващи нещо друго съдебни решения. В мотивите на ТР 5/2013 по т.д. 5/2011 г. е прието, че това ТР е загубило сила поради АПК, но такъв диспозитив няма, следователно старото ТР се явява задължително, доколкото не противоречи на АПК.

 

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

1) то е въведено в новия ГПК, а преди това по тълкувателен път – в ТР от 2006 г. по т.д. 6/2005 г. ОСГК; дори обявяването на последното за загубило сила, направено с мотивите на ТР № 5/2013 г. т.д. № 5/2011 г., ОСГК, да има действие, то касае касае контрола върху съдебни решения, а не и върху административни актове.
2) Първоначално, при установяването от практиката на контрола за валидност, хипотезата не вече извършван такъв не се разисква и това ограничение го няма изрично – в ТР № 78/73 г. по гр.д. № 58/73 Г., ОСГК; мотивите по т. 2. на ТР № 2/91 г. гр.д. № 2/1991 г., ОСГК, иначе загубила сила; Сталев, 8 изд., с. 134; 9. изд. (Р.Иванова) с. 127.). След това съдебната практика постепенно се доближава до тези разсъждения в случаите на идентичност на срещупоставените страни в Реш. (по отм. ГПК) № 291 от 07.04.2009 г. по гр.д. № 835/2008 г., ІV ГО ВКС. И съвсем го приеме с Реш. № 152/ 02.07. 2013 г. по гр.д. № 1872/ 2013 г. ІІ ГО ВКС: „Косвеният съдебен контрол за валидност е недопустим единствено ако върху административния акт е упражнен пряк съдебен контрол – чл.302 ГПК и страната, на която се противопоставя административния акт е била страна в производството по обжалването му – чл.177, ал.1 АПК и чл.297 ГПК“.
3) При стария ГПК зачитането е уредено общо за гражданските и административните решения.
4) Сталев, 9 изд., с. 367.
5) Така и Опр. № 252 от 28.04.2011 г. по ч. гр. д. № 14/2011 г., ІV ГО ВКС.
6) Тази хипотеза не буди особени проблеми. В този см. Реш. № 952 от 20.09.2007 г. по гр.д. № 999/2006 г., III ГО ВКС.
7) Такава защита е предвидена по чл. 105 АПК при възобновяване на необжалван акт, а разделът за отмяна на решение на административен съд мълчи. Хипотезите обаче са редки и затова остават извън обхвата на написаното.
8) Има се предвид не произнасяне по съществото на делото, което е законосъобразността на административния акт, а по съществото на производството пред административния орган – правата и задълженията на адресата на акта.
9) Стайнов, Административно правосъдие, 1936/93 г., с. 614
10) пак там, с. 622
11) Отричането на правото на едната страна ползва другата неучаствала страна; за неучастващата страна първото производство е все едно едностранно; Сталев, 9. изд., с. 368 приема, че при едностранните производства отричането ползва неучастващата страна.
12) Решение на ЕСПЧ, І отд, от 12 януари 2006 г. по делото „Кехая и други срещу България“, жалби №№ 47797/99 и 68698/01.

Advertisements
Published in: on 6. април '14 at 5:27  5 Коментари  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2014/04/06/%d0%b7%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d1%81%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bb-%d0%b2%d1%8a%d1%80%d1%85%d1%83-%d0%b0%d0%b4%d0%bc%d0%b8%d0%bd%d0%b8%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0/trackback/

RSS feed for comments on this post.

5 КоментариВашият коментар

  1. Много стойностна публикация, колега. Вижте и следните две публикации по темата: Петров, В. Може ли гр. съд да упражнява косвен съдебен контрол в/у решение на адм. съд по оспорване на ИАА. – Адв. преглед, бр. 9/2013 г.; Орсов, Зл. Критичен анализ на ТР 5/2011 г. De Jure, бр. 2/2013 г.

  2. Ами всъщност беше някакъв имейл с наброски, без да съм издирвал теория извън достъпните вкъщи, който просто реших да си сложа тука на достъпно място. Иначе стигаме до същия извод – за възможност за косвен контрол върху “решаването по същество”. В статията в Адв. преглед е обърнато внимание и на (контра)аргумента, че АПК всъщност не въвежда промяна, а само записва вече общоприето положение за действие ерга омнес (с.40). Може би наистина е по-коректно, че това действие не е СПН, а е конститутивно (с. 42). С. 44 и сл. има интересен анализ на действието на “решаванането по същество”, прието за стабилен ИАА. Все пак ИАА, още повече съдебен, е държавен акт и въпросът за пределите на зачитане на действието му (макар и това да не е СПН) би могъл да се постави (както го допускаме при решението за чиста отмяна), още повече че при зачитането ГПК не говори дословно за “СПН”, така че 302 се явява наистина важен ограничител на обвързването.

    Що се отнася до ТР 5/11, в цит. статия е атакуван и другият аргумент – за това, че държавата е обвързана поради участието на нейния орган в административно-съдебния процес – нещо, по което нямам формирано мнение. Струва ми се, че диспозитивът обаче би трябвало да се прилага разширително и спрямо общините, когато възстановяването е с акт на кмета.

    Статията в Де юре я нямаше в лесната ми библиотека и май няма да я чета.
    Мене все по-удачна ми се струва статията за summary решенията.

  3. ТР се прилага и за общините, мисля, че има съдебна практика в този смисъл след ТР. Орсов е писал независимо от мен голяма статия по ТР 5/2011 г., но с друг акцент.

  4. Щом третото лице не е държавата и пречката за реституция не е разглеждана в производството по административен ред/съд, то пререшаването му от гражданския съд не е нарушение на принципа на правната сигурност според решението на ЕСПЧ по Ilieva and Others v. Bulgaria (Аpplication no. 17705/05), преразказано тук. (Забавянето на изплащането на обезщетението обаче ангажира отговорността на държавата за неимуществени вреди)

  5. Данке, за информацията!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: