За полицейското „насилие” и границите на протеста

А. Принципни бележки
Б. In concreto – юли, ноември 2013 г.

А. Принципни бележки

І. В началото бих желал да разгранича:
(1) Упражняването на сила, осъществяването насила (принудително) на определен резултат от

(2) Насилието в чисто лошия смисъл на думата.

И при двете се прилага физическа сила, като ‚физическа‘ значи обикновено телесна, а ‚сила‘ е в най-прекия, изучаван от науката физика, смисъл (или по-скоро е ‚работа‘). Т.е. и двете хипотези предполагат извършването на някакви активни телодвижения от прилагащия силата спрямо друг човек, което, в разглеждания контекст, става противно на волята на този друг човек.
(2) Под ‚полицейско насилие‘ аз разбирам второто. Може би разбирането ми е стеснително, но за мен това е почти равнозначно на нанасяне на телесни повреди без основание. Така напр. насилие ще е: замахването с ръка или ритането с крак с цел да се причини болка от съприкосновението, както и използването на всякакви други предмети, за да бъде лицето ударено (упражнено рязко, бързо и силно въздействие по тялото), отрязването или откъсване на части от тялото, някои видове умъртвяване, изтръгването на законно държани вещи, увреждане на имущество. Тези действия са per se негодни да осъществят друг резултат извън причиняването на страдания (и едва косвено да мотивират към определено поведение).
(1) Не е полицейско насилие например: преместването на човек, застанал на забранено място, на друго място; издаването на полицейски разпореждания; арест (включително физическото хващане на съпротивляващото се лице, поставянето на белезници и пренасянето му до полицейското управление). Тези действия заместват определено липсващо поведение. Друг е въпросът за основателността на тези действия, респ. за дължимостта на липсващото поведение (вж. т. А.ІІ).
Има и гранични хипотези, които, макар да не представляват насилие, чрез известна пасивност или непроявяване на дължимата към гражданите грижа, ще постигнат нередни последици. Ако напр. при преместването лицето бъде влачено за крайник и съответно да се опира о земята остава неговата глава, макар нараняванията да не възникват от физическото съприкосновение с полицая, а от силата на гравитацията, то методът на преместване е непропорционален.
Следва да се има предвид, че наранявания могат да се случат при всяко съприкосновение на хора (дискотека „Индиго”). В ситуация, при която редица полицаи избутва две редици протестиращи, като втората редица протестиращи натиска/поддържа първата, е възможно при надмощие на втората редица някой от първата да падне и да се удари; при надмощие на полицаите някой от втората редица да се спъне, да загуби равновесие, да падне и да се удари. И макар този някой да бъде окървавен, то няма да е налице насилие, или поне не полицейско, защото, бутайки или допускайки да бъде бутано, това лице е поело риска да стане „жертва” на физическите закони. Т.е. не всяка пролята кръв, дори и да е в съпричинна връзка с действие на полицията, води до извод за насилие.
Разбира се, аз въобще не съм привърженик на избутването, тъй като е предвидимо, че то може да доведе до наранявания. Колкото и избутваните да са се поставили сами в това опасно положение, прилагането на този вид сила ми се струва нецелесъобразно. Ако бутането не е много силно, то не постига преустановителната нарушението цел, а поначало други цели въобще не постига. Според мен в случай че определено лице стои на забранено място, следва в този ред: първо да бъде помолено да се премести; ако не го направи, да му бъде изрично (словесно) разпоредено; да бъде предупредено за последиците от неизпълнение на полицейско разпореждане; ако не го изпълни, да му бъде обяснено, че е задържано и да бъде приканено да последва полицейския орган; ако не го направи, да бъде отведено в РУП и да му бъде съставен АУАН. При това е без значение числото на неизпълняващите разпореждането лица. Вероятно в някои случаи може да е по-удачно да се започне от по-задните, които препятстват оттеглянето на по-предните. Възможно е схващането ми да има практически или политически неудобства, но мисля, че то следва написаното в закона, като съдържа и някои прояви на разясняване и учтивост.
Обстрелването с газ, вода, патрони за мен по-скоро е насилие, защото не осъществява дължимото поведение. Тази хипотеза също е гранична, защото при употребата на прекомерна сила или огнестрелно оръжие от протестиращите, полицията би следвало да има право да се защити с патрони или удари. Сълзотворният газ и водата са близки до току-що разгледаното бутане и, според мен, унизителни. Поставянето на заграждения, напротив, е годно средство за възпиране; дори (хипотетично) по тези заграждения да тече слаб ток (електропастир), прагът отново не би бил надскочен, тъй като допирането в тях би ставало единствено по волята на протестиращите.

Както се вижда, разграничителният критерий между позволено и забранено, поне според мен, е не толкова употребата на сила, колкото необходимостта на същата за постигането на законната цел (conditio sine qua non) в обозримо време и, при близка ефективност на няколко метода, непричиняването на излишни или тежки наранявания.

ІІ. Стигнахме и до законната цел. Дори сила, която не е насилие (побой), трябва да бъде употребявана само легитимно.
Държавата не само извършва определена социална, икономическа, преразпределителна и нормотворческа дейност, но следва да обезпечава спазването на правилата и да предпазва от нарушаването им. Когато определено лице не действа в съответствие с правото, държавата има властта да го принуди и евентуално да го накаже. (Това са темите за империум, норма и санкция, по които няма да задълбавам тук.) Ако не плащате издръжка на детето си, съдебният изпълнител може да Ви вземе съответна част от парите от портфейла и да го направи вместо Вас; ако незаконно ползвате сграда, държавата може да Ви спре, като Ви спре тока.
За да е легитимна употребата на сила, трябва да има ‚заповед‘, която да можете да изпълните, а да не го правите. Тази заповед (разпоредба) може да е от необжалвана заповед на кмета, който да забранява минаването по определена улица; може да е заповедна норма на закона за движение по пътищата, която да забранява пешеходци да ходят по платното; може да е по-обща забрана, до чието нарушаване се стига. Вариантите са много. Полицейските разпореждания също са заповед, но по-често изострят вниманието на определен човек в определен случай за някаква по-обща заповед. (Според мен е слабост такива полицейски разпореждания да не бъдат изрично и официално съобщавани, а направо да се преминава към принудителното им осъществяване, макар обикновено ситуацията да подсказва тяхното съдържание, а също така то да става ясно в първите секунди на осъществяването, така че гражданите да имат възможност да съобразят поведението си.)
Ако и откогато лицето изпълнява заповедта/разпореждането, употребата на сила (избутването напр.) спира да бъде оправдано.

Гражданинът има право да оспорва легитимността на тези действия, но дори тогава принципно е длъжен да се подчини на органа. Напр. срещу арест може да бъде подадена жалба пред административния съд (АССГ), който я разглежда, без да спазва иначе дългите срокове по АПК за отговор и насрочване. (Има и други схващания за подсъдността.)

ІІІ. В демократичната държава са гарантирани свободата на съвестта (вътрешното мнение), свободата на изявата на мнението (стига да не нарушава друг конституционен принцип) и в частност правото на политически протест. Докъде обаче може да стигне той?
Вярвам, че протестът не може да се изразява в действия, които съставляват престъпление. Напр. убийство може да е доста ярко публично, въздействащо и ефективно, но ще е непозволена форма на протест (в невоенно положение). Независимо дали се убива произволен човек или политически лидер (с прекратяване пълномощията на министър-председателя би следвало да се прекратят и тези на правителството). Не би следвало да се осъществяват и други престъпления, включително и лишаване от свобода или унищожаване на вещи. Въобще, който извършва закононарушения, следва да е готов да понесе законоустановените санкции за това; дали протестира или не, е без значение; сам поема този риск.
Протестите във форма на митинг или блокиране на движението също ограничават свободата на останалите граждани и по-конкретно правото им на придвижване по избран от тях път и често водят до затрудняване на живота им (напр. трябва да плати такси и ще закъснее). Викането принципно също представлява смущаване на общественото спокойствие. Мисля, че началата на демокрацията и плурализма обаче изискват търпимост към протестирането и затова подобни действия, включително от малцинството, са допустими (не са общественоопасни). Трябва обаче да се търси баланс: не би следвало да се допуска протестиране пред жилищни сгради с малки деца късно вечер, ако това става всеки ден; не би следвало примерно 10 души да препречат пътя на хиляди несъгласни с тях, ако това става всеки ден.
В резюме по тази точка: Протестът трябва най-вече да е мирен. Незаконните действия водят до отговорност на общо основание и претендираната протестна цел поначало не би следвало да води до оневиняване при липса на амнистия.

Б. In concreto – юли, ноември 2013 г.

Може би нямаше да напиша всички, надявам се, очевидни неща по-горе, ако не се дразнех особено на манипулирането на истината. В последните дни се изговори много за полицейското насилие (в стил „убихте децата”), наличието на каквото един непредубеден (незаинтересован) наблюдател не само на цялата картина, но дори и само на моментите, които се дават в подкрепа на тезата за насилие, ще отхвърли.
Като причинени вреди, струва ми се, откакто трае студентската окупация, няма убити и с тежки телесни повреди; има една снимка на окървавен млад човек, но не става ясно от какво.
На филмчетата не се вижда замахване или ритане, употреба на палки и пистолети. Има кадри да на изтласкване, кадри на преместване на легнали на пътя хора, както и отделни арести, при които лицата биват просто хващани и отвеждани.
Употребата на сила е легитимна, дори да не се позоваваме на противозаконното лишаване от свобода, поради неизпълнението на необжалвани полицейски разпореждания.
На филмчетата се виждат барикади от изтръгнати пейки; употреба на насилие от протестиращите – разбиване на решетъчни прегради, засилване на контейнери за смет срещу пеши полицаи. Действително, има призиви „без агресия”, но те изглеждат празни или иронични, предвид че „неагресиращите” активно бутат униформените, препречват пътя на полицейски автомобили или дори паралелно с тези призиви се чуват възгласи на вербална агресия към полицаи (обиди и дори псувни).
Възможно е и аз нещо да не съм видял, или да не е било заснето, но определено за масово насилие, поне от страната на полицията, не може да се говори. Дори ми се струва, че това е най-леко протичащият протест през последните 20 години. Не и за нервите на полицаите, предполагам.
(Ако е от значение: не съм фен на правителството на Орешарски, нито на Борисов.)

Published in: on 16. ноември '13 at 5:59  Comments (1)  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2013/11/16/%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b5%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0%d1%81%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d0%b5-%d0%b8-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8/trackback/

RSS feed for comments on this post.

One CommentВашият коментар

  1. От една страна, трябва да се самокритикувам, че написах статията, без да чета закона. От друга страна, да се (и да го) похваля, че разсъжденията ми му съответстват:
    Уредбата е дадена в чл. 72 – 74а ЗМВР, които въвеждат стандарта „абсолютна необходимост“. Последният термин, въведен 2012 г., би трябвало, от една страна, да означава предходният (и по-ясен според мен) „само ако задълженията не могат да бъдат осъществени по друг начин“, т.е. без сила, а от друга страна – силата да е минимално достатъчната. Което изискване за пропорционалност съществува и преди 2012 г., доколкото се преценява конкретната обстановка и се щади здравето. При това сила, помощни средства и оръжия може да се използват само в изчерпателно изброени случаи (цели), ограничени от забрана за използване при определени предпоставки (новата от 2012 г. е забрана на животозастрашаваща сила срещу извършител на ненасилствено деяние, стига да не застрашава здравето на другиго).

    Чл. 73. (1) Физическа сила и помощни средства се използват след предупреждение, с изключение на случаите на внезапно нападение и при освобождаване на заложници.
    (2) Използването на физическа сила и помощни средства се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя.
    (3) В случаите по чл. 72 полицейските органи използват само абсолютно необходимата сила.
    (4) При използването на физическа сила и помощни средства полицейските органи вземат всички мерки за опазване живота и здравето на лицата, срещу които са насочени.
    (5) Използването на физическа сила и помощни средства се преустановява незабавно след постигане на законната му цел.
    (6) Забранява се използването на физическа сила и помощни средства по отношение на видимо малолетни лица и бременни жени. Забраната не се отнася за случаите на масови безредици, когато са изчерпани всички други средства.
    (7) Забранява се използването на животозастрашаваща сила за задържане или предотвратяване бягството на лице, извършващо или извършило ненасилствено деяние, ако лицето не представлява опасност за живота и здравето на другиго.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: