За третите, четвъртите лица и деликта при Павловия иск

Ревокаторният иск не се ограничава до учебникарския пример с договорите за продажба, естествено, но така е най-лесно. Обичайната ситуация е изобразена на схемата в карето:

paul

Сините стрелки са вземанията/претенциите/ престациите, които ни интересуват. С червено е Павловият иск.

1 има да взима пари от 2, като се надява при липса на доброволно изпълнение да продаде къщата му. 2 обаче прехвърля къщата си на 3, преди 1 да се е снабдил с титул. 1 може да се възползва от отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, за да се удовлетвори от къщата и то първи.

Лицата обикновено се наричат:

  • 1 – Кредитор (Кр)
  • 2 – Длъжник (Дл)
  • 3 – Трето лице (ТЛ)

Разбира се, наименованията не (могат да) са идеални. „Кредитор“ и „длъжник“ поначало обясняват ситуацията само при едностранните договори; при двустранните договори всяка страна е и кредитор (на едната престация), и длъжник (по другото задължение). Т.е. 1 е кредитор на 2, защото има да взима от него нещо (интересуващата ни престация в синьо), но може би той в замяна му е дал нещо и му е бил длъжник. На второ място, като вземем предвид, че в схемата има две правоотношения, то № 2 същевременно може би е кредитор и длъжник на 3, освен ако договорът не е едностранен (дарение /да не задълбаваме/) и съответно притежава само интересуващото ни синьо задължение за прехвърляне, по което 2 е Длъжник. И все пак, когато се разглежда искът за обяваване на относителна недействителност (и тъй като е констутитивен: по-скоро относително унищожаване), в литературата няма разнобой кой се нарича кредитор и кой – длъжник. Това е така тъкмо защото изхождаме от парадигмата да защитим кредитора срещу недобросъвестното разпиляване имуществото на неговия длъжник; кредиторът е ищецът по actio Pauliana.

По-сериозни проблеми има с № 3. Ако ситуацията се е ограничила в зелените рамки, проблеми като че ли няма – това лице е „третото лице“. Трето лице е не поради номера в схемата, а поради това че е външно за правоотношението (1-2), което поражда правото на отмяна. Ако ситуацията обаче се разшири, като (хич не необичайно) г-н 3 реши да „изпере“ имуществото и да го прехвърли на г-жа 4, терминологията се пооплита.

Използваме ли досегашния критерий (че трето е лице външно за сделката 1-2), то и № 4 е „трето лице“. Всички, различни от 1 и 2, са ТЛ. Очевидно е обаче, че при наличието на още едно правоотношение (3-4), 4 не може да бъде третирано абсолютно наравно с 3. Затова може би е удачно да го наричаме „четвърто лице“ – терминът не е наложен, но е достатъчно асоциативен. Четвърти лица са всички, които са различни от 1, 2 и 3 – не е удачно да се продължава номерирането (5, 6…), въпреки че сделките може да продължат.

Това, което исках да кажа с тази статия е, че понятията са хлъзгави, и когато се говори за „трето лице“ по повод на Павловия иск, трябва да се внимава и да се разграничават две групи случаи:

  • 3 – трето „а“ лице, типичното трето лице и
  • 4 – трето „б“ лице, което хумористично нарекохме „четвърто“.

За наименоването на страните по ситуацията в литературата се използват и други термини:

  • 3 бива наречен „контрахент“/ „съконтрагент“, като се има предвид, че той сключва договор с длъжника (Кожухаров с. 574, Апостолов с. 496);
  • 4 от тази гледна точка „контрахент на контрахента“ (Кожухаров с. 574).

Ако пък наблюдаваме прехвърлянията на имуществото, коrто могат да бъдат засегнати от относителната недействителност по искане на кредитора,

  • 3 се явява „първи приобретател“ (този термин не съм го срещал в литературата)
  • 4 е „втори приобретател“ (така Кожухаров № 575) или „последващ приобретател“ (Апостолов с. 482).
  • Разглеждаме ли обаче само сделката 3 – 4, „приобретател“ ще наречем 4 (така Марков, с.216).

Най-често обаче се ползва терминът „трето лице“, като в зависимост от контекста следва да се извлича кой точно се има предвид. Така напр. „трето лице“ означава № 3 при Апостолов с. 488, 494, у Кожухаров с. 567, 569, 570, 573, 575, Калайджиев с. 577, 578, 583 (и вероятно: 581), но при същите автори е и 4 – Апостолов с. 493, 494, Кожухаров с. 572, 574, а при Калайджиев с . 583-4 е „друго трето лице“.

Всъщност нека да видим текста на закона и за кого се говори там (чл. 135 ЗЗД):

(ал.1) /изр.1/ Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. /изр.2/ Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. /изр.3/ Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.

(ал.2) Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.

(ал.3) Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора.

(ал.4) Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.

На пръв поглед ЗЗД използва:

  • „Кредиторът“ (който може да иска нещо си) – това несъмнено е 1;
  • „Длъжникът“ (който уврежда) – това несъмнено е 2;
  • „Лицето, с което длъжникът/той е договарял“ (ал. 1 изр. 2; ал. 3) – това е № 3 безспорно.
  • Трето лице, което може да е добросъвестно (незнаещо) или знаещо (недобросъвестно) – ал. 1 изр. 3, ал. 2, ал. 4

Ще докажа, че иначе почти перфектният ЗЗД, не много удачно използва „трето лице“, за да назове веднъж № 3 и веднъж № 4.

Би било алогично „трето лице” да не обхваща това, което теорията и старият закон винаги са имали предвид – третото „а” лице (3). И наистина, ал. 4 като че ли има предвид типичната хипотеза на привилегията на обявилия недействителността кредитор срещу контрагента на длъжника:  недействителността е между 1 и 2 и между 1 и 3; между 2 и 3 договорът е в сила; но все пак имотът бива иззет от 3, следователно 2 не си е изпълнил договора; 3 може да търси обратно цената от 2; ако се присъедини към изпълнителното дело заведено от 1, за да не се обезсмисли целият иск, 1 следва да бъде привилегирован, а 3 ще получи евентуален остатък от цената на публичната продан. Ал. 2 също би трябвало да касае третото „а” лице, защото въвежда презумпция за знание, а ал. 1 въвежда изискване за знание относно 3 (ал. 2 не говори за знанието на 2). Т.е. поне на 2 места „под трето“ лице по смисъла на ЗЗД следва да се разбира № 3, когото законът иначе нарича „лицето, с което длъжникът е договарял”.

Обаче не е просто така. Ал. 1 изр. 3 няма полезен ход, ако под „трети лица” се разбират трети „а” лица. Тази част от разпоредбата казва, между другото,че тия трети лица са защитени, ако са придобили преди вписване на исковата молба (и още няколко условия са спазени). Спрямо 3 това условие е винаги дадено: 3 винаги придобива преди вписването, а всъщност и още по-рано – преди завеждането на делото, защото делото предпоставя 3 да е придобил, защото без (преди) придобиване от 3 още няма никакво основание да се води дело – не е извършена сделка, която да увреди 1. А щом това условие винаги е дадено, би било излишно (и чуждо на законодателната техника) да се предвижда то, а и цялото трето изречение. Следователно изр. 3 има предвид трети лица, различни от директния контрагент на длъжника, а от друга страна, за да ги защитава, трябва те да са заплашени, а смисъл да бъдат заплашени има само лица, които имат нещо, което да им се вземе, т.е. само лица, които са придобили имота, от който 1 може да се удовлетвори. Следователно поне на 1 място под „трето лице” по смисъла на ЗЗД следва да се разбира № 4 – третото „б”/ четвъртото лице. q.e.d. Недействителността да може да се разпростре (при определени предпоставки) и върху четвъртите лица е особено смислено, тъй като иначе искът по чл. 135 ЗЗД лесно би бил обезсмислен с едно последващо прехвърляне.

Може би тук е удачно да припомня законодателната история, опирайки се на Апостолов. Има редица редакционни, а и смислови промени, но все пак: Ал. 1 изр. 1 ЗЗД възпроизвежда чл. 140 ал. 1 отм.ЗЗД (1892 г.)*, която пък реципира индиректно Френския граждански кодекс. Втората част (за знанието на длъжника: „ако … увреждането”) е обединена от ал. 2 изр. 2 на отм. ЗЗД, а второто изречение (за знанието на 3) е ал. 2 изр. 1 отм.ЗЗД. Те са реципирани от ИтГК, който ги е приел от теорията във Франция. Същото касае ал. 1 изр. 3 на настоящия закон, съотв. ал. 3 на стария. Сег. ал. 2 е българско творение, добавено в отм. ЗЗД през 1904 г. като ал. 4. Сег. ал. 3 е липсвала в стария закон, но изглежда такова е било схващането (преобладаващо и във Франция). За сег. ал. 4 не знам.

Та да видим какви думи използват старите текстове*. Ал. 1 и 2 отм.ЗЗД говорят за „длъжник“ и „договарящи се“, като се разбира, че единият договарящ се е длъжникът. Тази терминология в общи линии е възприета и в съответстващите изр. 1 и 2 на ал. 1 на ЗЗД 1952 г. Дотук за никакво „трето” лице не се говори. Терминът се споменава едва в ал. 3 на отм.ЗЗД (сег. ал. 1 изр. 3), но, както доказах по-горе, тази разпоредба може да има предвид само вторите приобретатели (4). Ал. 4-отм. (презумпцията) говори за сделки от длъжника в полза на роднини, т.е. не нарича тези лица по някакъв начин, а направо със съответните роднински термини. Очевидно става дума за сделки между 2 и 3, с думите на стария закон – с договарящ се с длъжника. При преработката на разпоредбата (преодоляни са други слабости) към настоящата ал. 2 е указано, че „третото лице е … роднина”, т.е. чрез спомагателния глагол съм като знак за равенство в тази хипотеза субектът веднъж е наречен роднина, и веднъж – „трето лице”. Мисля, че това е грешката на нормотвореца от 1952 г., че отстъпва на логиката на стария закон да нарича „трети” поне само „четвъртите” лица, а и на логиката на чл. 135 ал.1 сег. ЗЗД в същия смисъл. С ал. 2 вече „трети” лица бележи двете групи субекти „а” и „б”. Едва ли нормотворецът е искал да се отдалечи толкова от дотогавашната идея на нормата, а и от типичното житейско слагане на отношенията, че да урежда в ал. 2 не отношенията 2-3, а вече 3-4. Т.е. и на базата на историческия подход се доказа, че по „новия” ЗЗД „трето” лице обхваща 2 категории: 3 – в ал. 2, и 4 – в ал. 1.

Нека сега, като знаем за тази многозначност, да преценим кое „трето лице” конкретно кое е.

  • Това в ал. 1 изр. 3, доказа се, е № 4, тъй като иначе при настоящата редакция няма нужда (смисъл). Така е, няма, но следва да се отбележи, че, както се видя, не пречи и съждението не е грешно, ако под 3. лице разбираме 4 (предпоставката ИМ е винаги дадена, другите 2 са същите като в изр. 2). Ерго при една последваща редакция изр. 2 може да отпадне и сег. изр. 3 да касае както третите „а“ така и третите „б“ лица (при отчитане на движимите вещи).
  • В ал. 2 принципно става дума за № 3 (аргумента от думата „знание” и исторически). Разширителното тълкуване и аналогията в гражданското право са допустими, ако така се постига по-голяма справедливост. В теорията се приема без спор, че на по-голямо основание по ал. 2 се презюмира и знанието на длъжника **** (2): няма смисъл законът да те улеснява да не доказваш знанието на получателя-роднина (3), а да трябва да доказваш знанието на отчуждителя-увреждащ длъжник. Калайджиев и цит.от него практика приемат че законовото предположение касае и юридически лица, в чиито органи са роднините. Според мен то трябва да се прилага и към № 4: длъжникът прехвърля на сестра си, която прехвърля на майка им. Така не се „насилва” много текстът – третото „б” е трето лице за отношението 1 – 2, пък и самият ЗЗД не е еднозначен кой е трето лице, а знанието и липсата на добросъвестност (вече юридически и семантично, а не като лексеми) са едно и също нещо. Т.е. Кр може да атакува успешно сделката с майката, независимо че тя е извършена веднага (преди иска срещу длъжника и сестрата), защото майката се счита за недобросъвестна, освен ако докаже, че не е знаела. (Едно последващо разиширяване, чиято допустимост е по-съмнителна, е прилагане на презумпцията при такива родствени връзки между 3 и 4.)
  • Третото лице в ал. 4 принципно е № 3; ако в някоя хипотеза № 4 участва в разпределението, без съмнение е честно (щом законът е допуснал сделката да бъде относително унищожена спрямо 4) да изчака кредитора.
  • Така и така сме го подкарали, според мен не е изключено в хипотезата на ал. 3 (злоумишлена увреждаща сделка преди тази с 1) изразът „лицето, което е договаряло с длъжника” (което графично очевидно е № 3) да се разшири по аналогия и до № 4. Интересите на лице, което е целяло да увреди кредитора, не би следвало да бъдат предпочетени пред тези на кредитора, само защото сделките са формално 2. Иначе би се заобиколил законът. А целта му едва ли е да пази кредиторът от предварително съучастие на две, но не и на три лица.

Оказва се, че „трето лице“ в ал. 1, ал. 2 и (в някои хипотези) ал. 4 може да обхваща както 3, така и 4, а от друга страна ал. 3 също би могло да обхваща 3 и 4.

Вероятно при последваща работа върху ЗЗД/ Граждански кодекс, тези идеи трябва да бъдат отчетени – изказът перфекционизиран.

Мисля, че стана ясно, защо разграничението 3 – 4 лице (трето „а”/”б”) е толкова важно. Причините са юридически – различното третиране. 3 не е никога защитен от недействителността (материалноправно нелегитимиран), ако сделката 2-3 е безвъзмездна. Аналогично е и за 4. В рамките на възмездните сделки предпоставката спрямо 3 е знание, а спрямо 4 освен недобросъвестност – и невписване на искова молба. От гледна точка уважаването на иска условията са алтернативни: достатъчно е 4 да е знаел ИЛИ да е имало вписване (ИЛИ сделката да е безвъзмездна). (Според мен знание не е абсолютна увереност, достатъчно е да е бил предупреден.) От друга страна, разграничението е важно, за да изтъкне, че с Павловия иск е възможна отбрана независимо от броя на сделките (както 3, така и срещу 4 /5,6…/ лице). Разграничението „чеше крастата“ и на юриста-лингвист.

Пасивната процесуална легитимация е на задължително другарство на 2 и 3 в отношението в зелената рамка (Р 10-67-ОСГК, 169-85-ОСГК, 151-11-ІІІ). Извън рамката са възможни три варианта:

  • 4 е придобил преди вписване на исковата молба. Решението срещу 2/3 няма да ползва Кр от процесуална гледна точка. 1 ще има интерес да предяви иск и срещу него, като от материална гледна точка докаже недобросъвестност или безвъзмездност. Правният интерес е обусловен от основателността на иска срещу 2 и 3, ето защо производството срещу 3/4 ще следва да бъде спряно. На практика при верижни увреждащи сделки исковете могат да се предявят в една искова молба – съвместна пасивна легитимация имат 2, 3 и 4. Вж.  Р 163-11-ІІІ.
  • 4 се намесва след вписване на исковата молба, но по време на първото дело. Материалноправно той не може да придобие. Съгл. чл. 226 ал. 2 ГПК той може да бъде привлечен от ответника като подпомагаща страна, а съгл. ал. 3 при всички положения решението има СПН спрямо него (процесуално защитно действие). Дали обаче спрямо 4 изпълнителният лист може да се издаде/ползва автоматично/директно? С цел избягване на шиканиращи прехвърляния това би следвало да се предпочете**. При недвижими вещи, когато се изпълняват непарични вземания, ИЛ ще има сила, защото правото на третото лице няма да е противопоставимо – чл. 524 ГПК. Дали имуществото е придобито преди или след вписването е сравнително лесно установимо.
  • 4 се намесва след влизане в сила на решението по първото дело, което е вписано – съгл. чл. 298 ал. 2 ГПК е обвързан от СПН.

Накрая, след като съм обещал, да видим какво показва моят преглед из учебниците относно деликтните искове в тази ситуация. Кожухаров се ограничава да каже, че Павловият иск не е такъв за вреди. Калайджиев не говори за непозволено увреждане (поне в разгледаното издание). Споменавания има при Апостолов (с. 495) и Марков (с. 216)***. Първият обяснява, че е възможна защита и срещу деликт, но че ЗЗД не пише за него в разпоредбата за ревокацията, защото такава защита винаги е възможна при наличие на нейните си предпоставки и е нещо отделно. Марков споменава деликта в отношенията 1 – 3, когато 3 е прехвърлило на 4, който обаче е добросъвестен. Апостолов се концентрира върху френско-италианските разисквания за предявяване на иска срещу 3 като деликвент, като че ли само с оглед отношенията 2 – 3.

Принципната позиция би трябвало да е наистина, че двата иска са отделни. Кр. винаги може да поиска осъждане, стига предпоставките на чл. 45 ЗЗД да са налице. Извършването на сделка с единствената цел да се осуети удовлетворяването на кредитора е злоупотреба с право и би следвало да е непозволено, т.е. на Кр по Павловия иск да се признае правото да търси осъждане на деликтно основание. Освен непозволеност, трябва да има и увреждане. Увреждането по см. на чл. 45 ЗЗД е би следвало да е съизмеримо с понятието по чл. 135 ЗЗД (което там не е реално – 2 продължава да е длъжник, 1 продължава да има в вземане, само не може да го реализира – значи щетите от затрудняването). Съотношението между двата иска обаче трябва се изгради именно на база на вредата: ако я има, Кр има и претенцията по 45. Доколкото се е удовлетворил обаче по 135, дотолкова губи претенцията си по 45. Т.е. според мен решаващо е удовлетворяването, а не възможността за такова. Моментът е към края на устните състезания.

Срещу кого може да води 1 иска си: принципно срещу всеки виновен увредител. Вината се предполага почти необоримо (напр. няма вина при непредвидимо случайно събитие, но в нашия случай има правно действие на 2). 2 е виновен увредител и потенциален ответник, но срещу него 1 вече има вземане (нали му е кредитор), а и няма смисъл, защото е несъбираемо (затова водим 135). 3 е потенциален ответник в две хипотези:

  • при липса на последващо прехвърляне имуществото се е/ би се върнало при 2, но по някаква причина 1 не може да се удовлетвори (лихви, погиване, занижена стойност …); необходимо е обаче, от друга страна, вредата да е последица на деянието на 2 и 3, т.е. без него 1 да би могъл да се удовлетвори (все пак негово обезпечение е имуществото на 2). (Като че ли това е хипотезата при Апостолов.)
  • появил се е 4, срещу когото обаче недействителността не действа (добросъвестен е).
  • Не би следвало да се изключва непозволеното увреждане да се релевира срещу 4 в хипотеза, подобна на първата, като участник в колюзията.

Искът за отмяна има още много интересни за изясняване аспекти: какво става, ако сделката не е безвъзмездна, но престациите са нееквивалентни**** (субективно или обективно); приложение за движими имоти при отсъствие предпоставките на чл. 78 ЗС. Обаче статията стана доста дълга за блог.

––––– (бележки под линия)––––––

Цитираната по-горе проверена литература е:

  • Марков, М. – Облигационно право, помагало, 7. изд., Сиби 2011 г.
  • Апостолов, Ив. – Облигационно право, Ч. 1, фот. изд., ИБАН 1990 г.
  • Кожухаров, А. – Облигационно право (Общо учение за облигационното отношение), ред. П.Попов, СУКО 2002 г.
  • Калайджиев, А. – Облигационно право (Обща част), 4. изд., Сиби 2007 г.

* Цитирам ги, но под линия, защото някои термини се използват с традиционно/различно от съвременното значение:

Отм-Чл. 140. (ал. 1) Кредиторите могат да оспорват от свое име актовете, които длъжникът с измама е извършил в ущърб на техните права.

(ал. 2) Когато се касае за възмездни актове, измамата трябва да изхожда от двамата договарящи се. За безвъзмездните актове, достатъчно е измамата да изхожда от длъжника.

(ал. 3) В всеки случай, обаче, унищожението на акта не може да наруши правата на трети лица, неучаствуващи в измамата, които са придобили права върху недвижимите имущества, преди завеждането на иска за унищожение.

(ал. 4) Считат се направени в вреда на кредиторите и при отсъствие на противно доказателство с безпарични и нищожни спрямо кредиторите: ипотекирането на недвижими имоти и продажбата на движими и недвижими имоти, извършени от длъжника, след сключването на дълга, в полза на възходящи и низходящи роднини, съпруг, братя и сестри. При същите условия са нищожни сключените заеми, както и даването под наем недвижими имоти за повече от една година в полза на същите роднини.

** Така май Сталев, БГПП, 9. изд., § 72: разпростирането на СПН се дължи на зависимостта на правното положение на третото лице от страната (… право на кредитора да се удовлетвори от принадлежащи на длъжника имоти…) в т. ІІ; СПН „важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството“ в т. ІІІ.2. В § 161 се приема, че уважаването на Павлов иск е равностойно на наложена възбрана или запор.

*** Произходът на Павловия иск сам по себе си е като вид специален деликтен иск в рамките на римското право (поне според М. Андреев, РЧП), но уредбата вече не е такава.

**** Интересна е съпоставката между Павловия иск и злоупотреба с право. В някои хипотези има отношение на специалност, но не се изключват по принцип. Критерият на Павловият иск е знание, че има увреждане, а не намерение (знание + искане) за упражняване на правото в противоречие със социалното му предназначение (увреждането да е единствената цел). От гледна точка на Длъжника този критерий е по-нисък, тъй като той трябва да се съобразява не само с границите на правата си, но и със задълженията си. От гледна точка на 3.л. този критерий обаче е по-висок (за злоупотребата би било достатъчно упражняването от Длъжника, докато тук се изисква и знание на ТЛ), за да се охранят правата му, ако е добросъвестно. В хипотезата на ал. 3 критерият е близък при двете фигури. Разлика има и в последиците – при Павловия иск е налице „относителна унищожаемост“, сделката между Дл и 3 се запазва, но няма да се изпълни и 3 ще следва да развали  да търси платеното от него, докато при злоупотребата с право сделката е автоматично нищожна спрямо всички. Мисля, че когато третото лице няма достоен за защита интерес, сделката не следва да бъде запазена: при безвъзмездни сделки бездруго ал. 1; при съществено нееквивалентни – чл. 26 ЗЗД. Но трябва още да се обмисли. // Вж. коментара.

Published in: on 28. август '13 at 12:44  Comments (1)  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2013/08/28/%d0%b7%d0%b0-%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%87%d0%b5%d1%82%d0%b2%d1%8a%d1%80%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b0-%d0%b8-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d1%82%d0%b0-%d0%bf/trackback/

RSS feed for comments on this post.

One CommentВашият коментар

  1. Наскоро с ВБр стигнахме до извод, че при нееквивалентност на престациите, ако няма симулация, ще е еднакво несправедливо както запазването, така и унищожаването на цялата сделка. Затова, ако не се докаже знание на 3, би следвало съдът да признае за относително недействителна продажбата на идеални части от вещта, пропорционално на увреждането. Нед.ид.ч. в % = (пазарна – уговорена цена) х 100 : пазарна цена.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: