Отговорност на наемателя при кражба

Кой следва да понася вредните последици при изгубване, открадване, увреждане на наетата вещ и при липси (= щета с неустановен произход до неговото установяване)?

По стандартния договор за наем наемателят е длъжен, освен да плаща наемната цена, също и да пази и да върне вещта. Следователно при нарушение на задължението за пазене той отговаря пред собственика за причинените от това вреди. По отношение на задължението за връщане няма особен проблем, защото наемодателят, доколкото е собственик, разполага най-малкото с ревандикационно притезание, упражнимо спрямо всеки владелец на вещта.

Наемателят обаче отговаря доколкото неизпълнението може да му се вмени във вина. А това не е така, когато то се дължи на случайно събитие. Иначе казано, ако дори при полагането на дължимата грижа (=максимално напрежение на обикновения представител на този тип наематели), вещта би погинала, например вследствие на ураган, имуществото на наемателя (респ. на други отговорни за неговия дълг) не би служило за обезщетение на вредите. На случайност трябва да се равнопоставят извъндоговорни увреждащи действия на трети лица (деликт), в т.ч. кражби и увреждания. Рискът (т.е. опасността и неблагоприятните последици от случайности) уврежда собственика, както се казва. Разбира се, има и подробности, но те са извън целта на настоящото писание.

Толкова за диспозитивните правила при наема. Какво друго могат да уговорят страните?

Теорията приема за допустима дерогация от чл. 81 ЗЗД (Калайджиев, ОП, 3. изд., стр. 320). Т.е. страните могат да се споразумеят, че длъжникът понася щетите дори когато е бил добър стопанин. Нормата е без съмнение диспозитивна, защото касае само отношенията между страните, не и обществен интерес. Още повече, че в определени случаи законът сам допуска обратното разрешение – чл. 85 ЗЗД.

И ако твърдението, че наемателят отговаря, при наличие на нарочна уговорка, при кражба или, да кажем, разтваряне на земните недра, така описано изглежда фрапиращо, възмутително, то може да бъде поднесено по по-приемлив начин, в който за човека или юриста да не възникнат съмнения за допустимостта му от правопорядъка и морала. А това е значителна индиция, че всъщност резултатът е позволен.

На първо място, е канон, че може да бъде уговорена неустойка, при която (размерът на) вредите не следва да се доказва. Ако наемателят бъде изрично задължен да пази вещта и върне вещта и неизпълнението на това задължение – отново според изрично и отнапред изявено съгласие – бъде санкционирано с определена сума (да кажем – стойността на вещта), формулировката изглежда далеч по-приемлива. Естествено, тук с нищо не е дори заобиколен проблемът, че отговорност за вреди се носи поначало при наличие на вина, включително в случаите на неустоечна клауза.

На второ място, в контекста на свободата за договаряне (чл.9 ЗЗД) следва да бъдат посочени правилата за продажбата относно преминаването на риска. Няма спор, че страните могат да уговорят момент, различен от концентрацията – 186а, 24 ЗЗД. Купувачът носи риска дори когато още не е получил вещта, но законът допуска изрично и обратното. Положението на наемателя и на продавача след прехвърляне на собствеността е сходно – на държател.

На трето място, подобно правило съдържа чл. 343 от Търговския закон за финансовия лизинг. Т.е. клауза от подобен род не противоречи на основните принципи на правопорядъка и да добрите нрави. Естествено, при липса на подобна диспозитивна норма при наема, това трябва да бъде изрично уговорено. Действително ТЗ се фокусира към погиване или увреждане на вещта, а в контекста на финансовия лизинг това означава, че лизингополучателят ще трябва да заплаща цената, а накрая вещта ще остане за него с уврежданията или въобще няма да остане. Не би трябвало да има пречки обаче плащането да бъде разбирано като откупуване на вещта от наемателя вместо като фиктивно ползване и получаване на вещта от лизингополучателя.

На четвърто място, и принципно най-важно, правният ред специално урежда договори с такъв предмет. Именно понасянето на риска е предмет на договора за застраховка. Застрахователят без съмнение може да се задължи да обезщети собственика при погиване или кражба на вещта. Със сега разглежданата хипотеза са налице поне две различия, но те не са непреодолими. Първо, действително застрахователни сделки могат да се извършват от определени в закона лица. Това обаче се отнася до осъществяването на застрахователна дейност, т.е. до извършването им по занятие. Причините са в необходимостта от „финансов надзор“ – застраховатените премии формират значителен ресурс от множество „вложители“  (т.е. при значителен обществен интерес), който при определени предпоставки трябва да бъде изплатен, и затова предвидливостта на застрахователя трябва да бъде контролирана (респ. да не му се позволи да разходва средствата или да разпределя прекомерна печалба.) Когато се извършва отделна сделка, тези мотиви не са приложими (ако е налице концентрация на такива сделки при наема, то тя е при наемодателя по занятие, който би бил в позицията на застрахован). Същото е положението (като изключим по-развитата правна дискусия) и при банковата дейност – сключването на инцидентни влогове и кредити от едно лице не е нито забранено (нищожно), нито поднадзорно. Не трябва зайците да се стрелят със сачми за мечки. Административно наказание по чл. 312 КЗ се налага за нерегламентирано „застраховане“. Аргумент в тази посока е и 252 НК, който предвижда наказателна отговорност само при извършване на такива сделки „по занятие“. Второ, договорът за застраховка е възмезден и търговски. В правото обаче няма забрана търговски сделки да се сключват от нетърговци (а наем може да се сключва и от търговци, и от нетърговци), нито има обща забрана сделки да се сключват безвъзмездно (нито специална забрана за наем/заем за послужване или застраховка). От друга страна,  в разглежданата ситуация не е налице безвъзмездност. Може да се обоснове, че срещу задължението за пазене и поемане на риска наемателят получава ползването на вещта, респ. отбивка от цената. Ако наемодателят трябваше да покрива рисковете на вещта, той би определил по-висока наемна цена. Какъв точно е размерът на отбива, не е нужно да се установява, преценката на стойността на престациите се извършва от страните – еквивалентността при възмездните договори е субективна. Няма пречка клауза за носене на риска да се инкорпорира в друг договор (стига този, който получава плащане за това да не го извършва по занятие, срещу множество лица).

На пето място, отчетническата отговорност при липси. Тя е законово предвидена за длъжности по трудов договор и по ЗДФИ за работещи, които пазят и се разпореждат с имущество; заемането на самите такива длъжности става по съгласие между страните. Щом отчетникът отговаря при липси (т.е. при недоказаност на причините), това включва и случаите на кражби, когато той не е успял да обори причинната връзка. А тази отговорност е предвидена, освен всичко (неположена грижа), и заради човешката презумпция, че отчетникът може сам да е присвоил вещите или да се е облагодетелствал, но да няма доказателства за това. Впрочем това човешко предположение не е съвсем чуждо и при наема на вещи.

На казаното могат да се противопоставят основания за нищожност като липса на предмет и липса на основание. Изначална липса на предмет не е налице дотолкова, доколкото към сключването на клаузата вещта съществува и доколкото алеаторен предмет на клаузата всъщност е риска от погиването или кражбата. По отношение на каузата следва да бъдат преценени взаимовръзката с другите, чисто наемни клаузи на договора (стимулира наемодателя да пази и обезпечава опасността той да посегне на вещта), съответствието на насрещните престации, волята на страните и последиците за собствеността при настъпване на събитието. По последното: при унищожаване на вещта въпросът със собствеността не стои, но би трябвало договорът (в наемната част) да се развали автоматично поради последваща невъзможност за изпълнение, наемателят да не дължи наемната цена или да си получи пропорционална част от авансово платена такава (респ. тя да се прихване срещу дължимото обезщетение); при липси и кражби, ако обезщетението покрива изцяло интереса на собственика, би трябвало собствеността да се прехвърли върху наемателя, за да може той да претендира вещта или обезщетение от увредилия (респ. да има сливане), или обезщетението да се намалява при връщане на вещта в патримониума на наемодателя, така че да няма прекомерност, респ. екзорбитантност, иначе той би се обогатил неоснователно. В случая законната суброгация по чл. 213 КЗ няма как да намери приложение.

При така разяснената законосъобразност на клауза, според която последиците от погиването, унищожаването, кражбата, или липсата при неизяснени обстоятелства – въобще: невръщането без значение от причините – можем да погледнем в по-общ план какви алтернативи за уговаряне между страните съществуват. Наемодателят може да прецени:

  • да няма такива разпоредби – винаги той да понася кражбите (и въобще невръщането)
  • сам да застрахова вещите
  • да задължи клиента (наемателя) да застрахова стоката или сам да опосредява такова застраховане
  • да постави в тежест на клиента липсите, освен ако клиентът увери собственика, че няма липса, а е налице кражба
  • да постави в тежест на клиента липсата, освен ако чрез осъдителна присъда и някои случаи на прекратяване на преследването или установителен иск се докаже кой е откраднал/ унищожил вещите
  • да остави липсите и случайните събития изцяло в тежест на клиента – тоест той винаги ще трябва да плаща за вещите, а ще може да търси от крадеца (ако се намери) стойността да му бъде възстановена на него (клиента)
  • да диференцира последиците в зависимост от п,ичините за в,едата – напр. липса и кражба да се застъпват от наемателя, грабеж и увреждане – не.

Разглежданите уговорки могат да бъдат формулирани и завоалирано. Напр. вместо да се сочи, че наемателят е длъжен да пази вещта и отговаря за риска от случайно погиване или липси, в раздела за обезщетяване да се спомене между другото и кражба. Оттук по логически път може да се изведе, че страните изрично, макар не особено пространно, са уговорили прехвърляне на риска. Честността изисква страните да изяснят ясно такива  важни задължения. (Тук само ще спомена неясните и неравноправните клаузи, както и възможността да се атакува липсата на съгласие по договора и /частичната?/ нищожност.)

Published in: on 23. април '12 at 9:35  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2012/04/23/%d0%be%d1%82%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%bd%d0%b0%d0%b5%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d1%8f-%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b1%d0%b0/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: