Чалгата: Теория за социалната обусловеност

Ако не четете табута, натиснете тУк, за да не продължите.

Чалгата е може би един от най-интересните обществени феномени, развиващ се през последните 30 години. Особено на такава кръстопътна почва като балканската.
Може би е по-точно да бъде означавана като „поп-фолк” – популярна музика с фолклорни (източни) елементи. О да, тя наистина е популярна и то много. Някои казват, че иначе се обиждат турските свирачи, защото „чалгия” значи тъкмо инструментална музика. Един вид новата балканска чалга е по-гадка и от някогашната турска чалгия, ако не схващате намека. Не мисля, че това е правилно – думите променят значението си с времето и понастоящем най-често всеки разбира под „чалга” тъкмо по-гадката музика.

Проблемът „Чалга“ надминава „Левски” и застига комунизма, но е много по-чисто духовен от него, защото не се използва за постигане на власт и пари.

(Впрочем наскоро един специализирал се по България германски културолог откри в чалгата отражение на корупцията в обществото: в нея се възвеличавали именно онези патриархално – шуробаджанашки порядки, насочени към пари, коли, жени и власт по лесния начин. Безспорно погледът отстрани е винаги ценен. Обаче защо, аджеба, от новото управление се очаквало спиране на чалга епохата, когато именно премиерът е чалгоман. /Клаус Рот – чалгата като рожба на стреса от прехода/)

Общото между „ЦСКА”, демократизма и чалгата според мен е, че и трите представляват силна делителна линия между българското население. Всички знаем яростната (спортна или не) омраза между феновете на „ЦСКА” и „Левски”, всички знаем за червените бабички и истерично-тъмносините десебари; загинали има и след футболни мачове, и при събитията около установяването на двата режима. Разликата е, както изтъкнах по-горе, че борбата между чалгаджии и анти-чалгарите е по-чиста, чисто идеологическа, макар и вероятно някои чалгаджии да са пострадали от реактивни скинхедове, пънкари, детметъли (не разбирам).
Но пък си е борба и още каква.
От едната страна на границата са хората, които твърдят, че не слушат чалга. Те заплюват онази гнусна помия. За тях чалгаджиите са заблудени или дори по-низки, по-неинтелигентни, първични и прочее. Те не желаят да си комуникира с чалгаджиите, особено по музикални теми. За голяма част от античалгарите ИСТИНСКАТА музика е на Запад.
Може би наистина социалната обусловеност има някакъв пръст, защото сред редиците на чалгаджиите се срещат хора с по-ниско образование, от провинцията, обикновени работници, селяни хиляди, маса народ, докато античалгарите произхождат от „по-добри” семейства, с широка обща култура са, хора интелектуалци. Обратното обаче категорично не е вярно. Сред любителите на чалгата има и редица префинени люде, висшисти, бизнесмени. Това обаче не пречи да се смята, че ненавиждащите чалгата са просветените, а чалгаджиите – примитивите.

Както всички истински граници границата между чалгаджии и „културни хора” е културна. Културата се изгражда на фона на определени обществени дадености, исторически традиции, географски и психологически причини. Както е известно, музиката на южните народи носи техния темперамент. И не само музикално държавите в южните части на Европа са по-малко дисциплинирани и повече мафиотски. Може би за това е „виновен” климатът. Българските земи векове наред са били спохождани от източните маанета и музикални извивки, българските жени векове наред са били онождани от източните мъже. Човек си мени дори вярата, което е добре познато на нашата история. Неслучайно чалгата се развива в хем културно свързаните, хем не винаги долюбващи се Балкани, които са далеч от идеята за „икономическо чудо”. Чалгата е батак.
Но вероятно безкрайните бавни извивки на този батак, на моменти екзалтирано друсащи се в кючеци, са привлекателни и извън нашите ширини (или дължини), след като беше станал модерен „бели денсингът”.
Основната критика към чалгата не е към музиката, а към текстовете (оттам и клиповете). Често те са фрапиращи. Натрапчив секс и други мръсотии. Друго е напр. рап културата, само дето, за съжаление, не винаги е на български, за да знаем какво се пее. Друго е и дет метъла със своите християнски добродетели. Всяко обобщаване (гнрлзрн) обаче носи риска от грешки: Малък рисърч из интернет ще покаже, че текстовете дори само на явно модерния напоследък Теньо Гогов (колега нереализиран юрист впрочем) варират от красивото шестнайсетстишие „Ти знаеш ли, че разказа ми Луната, / за любовта между Залеза и Зората,/ мисля колко прилича/ на тази между нас …” до плоския кючек „буболечкчкчка”. И като че ли второто повече отговаря на чалгата. Като че ли чалгаджиите искат да разпуснат без да се замислят особено върху текста. Един вид техно-чалга.

Така или иначе поп-фолка го има и не върви към измиране. Факт са и анти-чалга настроенията. Никой не обича простотията. Но ако си толкова възвишен, би трябвало да си толерантен – Leben und leben lassen.

А първите отрочета от прелюбодействието на чалгата и рока вече кънтят от чалготеките (за пример се сочат песни на Преслава, за пример не се сочат кавърът „О, Азисе” и „Куклата Мици”). Но май не се нравят особено. Никой не обича ягоди с лайна. Независимо, че за едните ягодите са едното, а за другите – другото – казал заекът и се облизал.