Стандарти за форматиране

Писнало ли Ви е да четете текст изключително с главни букви? По форуми, в коментари и в други страници в интернет често се срещат блокове капитализиран текст, като че ли някой иска да покаже, че за първи път е натиснал бутона Caps lock и не знае как да го изключи. Всъщност причината вероятно е, че си мисли, че неговото мнение е най-важно и следва да се набива на очи (естествен егоизъм). Обаче резултатът е обратен – част от читателите пропускат тези параграфи.
Причината не е толкова в нетикета (интернет етиката), който обявява писането с главни букви за крещене и следующата от туй естетическа неприязън към такава безкултурност. Другата причина е, че – научно погледнато – текстовете само с главни букви се четат много по-трудно. Двете причини се събират в стереотип, който кара обръгналия интернет потребител да избягва тези текстове, тъй като те обикновено и нищо съществено не казват. Понякога те са спам на вманиачени хора (спомнете си Чолаков) .
Целта на тази статия обаче е малко по-позитивна – да нахвърли мисли по едно „правилно” форматиране.
То трябва да бъде ориентирано към облекчаване на четенето. Ергономията (респ. медицината, физиката) казва, че колкото по-голям е контрастът между буквите и фона, толкова по не се изморяват очите. Дори тъмен фон със светли букви е още по-добър. Безкрайните низове от удебелен, подчертан, боядисан текст водят читателя да загуби контурите на отделните букви. Твърди се, че серифните шрифтове (с опашчици по краищата на буквите, напр. омразният ми Times new roman) при нормална големина се възприемат по-добре от несерифните (sans-serif, напр. Arial), които трябвало да се използват при заглавие. (Както стана ясно, аз не обичам серифните шрифтове.) Накрая, един виден дизайнер беше написал, че по-лесно се възприемат текстове, около които има луфтове (да дишат) – полета отстрани (съотв. по-тясна колона), разстояние между абзаците. Аз лично много по-трудно се спирам в абзаци, които са по-дълги от 10-ина реда. Според мен, а май и според него, двустранното подравняване е вредно.

Обичайният инстументариум

в Уърда, а и в интернет е удебеляването (bold – получер шрифт), подчертаването, курсивът (italic), оцветяването на шрифта и хайлайтинга (highlighter – текстоповдигащ маркер).

Обичайно удебеляването и подчертаването се използват за акцентиране на (за предпочитане – части от) текста, без да се прави особена разлика кое – кога. Това, което някой мисли, че е най-най-важно, се удебелява и подчертава. Подчертаването се ползва и за оформяне на заглавия.
Курсивът се използва в англо- литературата за обозначаване на имена на дела, на латински изрази. Когато текстът е на кирилица, няма особена нужда да изтъкваме, че написаното с латиница е на чужд език. А за заглавията правописът ни изисква долни и горни кавички. В тези случаи е излишно да се ползва курсив. Някои изписват наклонено цитати, които поради обема си не се обособяват достатъчно посредством кавичките. Що се касае до модата на разредката, тя си отиде с компютрите.
С червен (или друг цвят) се изписват срокове и други изключително! важни акценти. Някъде се извършва цветово кодиране на информацията – което е висш пилотаж. Някъде се оригиналничи само в един нестандартен цвят, което е затормозяващо с оглед казаното по-горе за контраста. Маркирането на реда (хайлайт) като че ли се използва преходно – за маркиране на неокончателни части от текста, които подлежат на промяна.
Доколкото съм се главоблъскал известно време с писането, бих желал

да изложа своя маркъп.

Трябва да призная, че мен са ме обвинявали – вероятно справедливо – в овърлинкинг (твърде много ключови думи, отбелязани като препратки).
Болдват се напр. по няколко думи, които носят основния смисъл в абзаца, така щото при бърз преглед читателят да може да „фиксира” дали този абзац го „интерва”. Тези думи може да са ключовите, но ако ключовите думи се повтарят в целия текст, по-добре да се удебелят напр. глаголите или субстантивираните им съответки – там, където се развива действието в абзаца. Тези думи може да са концентрирани в 1 изречение, но често се разпределят в различните части на абзаца. Тази мисия в значителна степен отговаря на общоприетата: нали удебеленото е най-важно. (Трябва да отбележа, че някои пуристи🙂 почти напълно избягват получера и същият им прави неприятно впечатление.)
Подчертава се значително по-рядко – когато дадена част е особено важна за отделното изречение, но не и за целия текст. Когато стиловият похват се отличава от обичайната реч, съществува опасността навикналият (или блеещ) читател да „прочете” (или диагонализира) това, което предполага. Нима трябва да пишем обичайно? Не, затова напр. се подчертават думички, чието изпускане би обърнало смисъла (като частицата „не”), или букви (както в отграничавам). Подобна роля играе ударението върху гласните в омографи/ пароними, което иначе рядко слагаме. (Програмите за текстообработка дават различни варианти за вълнообразно, прекъснато и пр. подчертаване, които обаче се ползват рядко на практика.)
Искам да подчертая, че … – тази фраза идва от ръкописа и пишещите машини, когато подчертаването е било едва ли не единственият (по-лесен вариант) за „натъртване”. Сега подчертаваме нещо важно с болд.
Освен в заглавията по този начин е изключителна рядкост да се съчетаят получер и подчертаване.
Още по-интересно е положението с курсива. Явно е, че след като при „печатен” текст се връщаме към „ръкописа”, искаме да отбележим нещо „по-така”. Всъщност идеята на целия маркъп е да се отбележи нещо по-особено, но, за да го разграничим от удебеляването, тук явно това по-особено нещо не е по-особено по важност. То се отличава от обичайния стил и регистър на говорене. Курсивът може да се използва за думи, които иначе бихме „казали в кавички” – демек с обратния или поне леко изопачен смисъл.
Що се отнася до размера на шрифта – 11 pt е достатъчно за писмената делова кореспонденция. Тя не е нещо чак толкова важно, за да изсичаме дървета за нея. И още нещо екологично: Едва ли някой ще забележи, че сте отпечатали с цвят 70 % от черното, но това ще спести 30 % тонер!
Българската традиция изисква в началото на абзаца да има отстъп, напр. 1 см. на всеки нов ред. Така новата мисъл си личи повече, отколкото при практикуваното на Запад блоково писане, особено ако „старият” ред завършва към края на реда. Все пак, ако следваме съветът за повече въздух между абзаците, би било добре да настроим оставянето на space after paragraph.
И накрая един апел, най-вече към мене си. Колкото по-равнинен е форматингът, толкова повече изпъкват редките акценти.

Published in: on 28. септември '09 at 3:58  Comments (1)  

The URI to TrackBack this entry is: https://piliph.wordpress.com/2009/09/28/%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d1%84%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5/trackback/

RSS feed for comments on this post.

One CommentВашият коментар

  1. Интересно (наистина: нетипично и любопитно) оформяне има учебникът на Живко Сталев. Удебеляване не се ползва, но редица ключови думи, моменти и дефиниции се дават в курсив. При по-задълбочено четене, а то незадълбочено не става, акцентите пак се виждат, без текстът да е шарен. (Трябва да сравня със старите издания, дали това не е било избрано за замяна на разредката при „цифровизирането“.). Курсивът така може да означава само пряк смисъл – то в този учебник друго няма.

    Да допълня нещо за заглавията:
    – при тях традиционно главните букви са търпими; също и при римските текстове по обясними причини.
    – в тях много, ама много рядко се използват курсивни букви; не е така обаче относно заглавията в горния колонтитул, както и относно подзаглавията (според мен излишно).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: