Около 10 ноември се замисляме за отхвърления строй на т.нар. зрял социализъм. При бай Тошо си имало всичко – работа, пари, храна, ред…, твърдят някои. Тъй като темата е за привидностите в историята, а и за нетрезвата любов, струва ми се, че и други дати, включително 14 февруари са подходящи за припомняне.
Единият плюс на „онова време” бил по-високият жизнен стандарт.
А свободата, Санчо?
Ми то и при турското робство стандартът на живот постепенно се е покачвал, появявали се манифактури и фабрики, имало е забогатели, империята се е реформирала, макар и бавно. Но тогавашните Българи са избрали свободата.
Тя е основната човешка ценност, която – когато я имаме, някак си подценяваме.
А тогава (1933 – 1944 – 1989) свобода е нямало. Дори да забравим за цензурата, заглушаването на радиостанциите, забраната за свободно движение, за свободна професия, за ДС и т.н., можем ли да забравим стотиците убити и дадени на прасетата на Белене, застреляните в опит да избягат на Запад, да бъдат господари над живота си? Не можем.
(С какво тогава тоталитарната власт е била по-различна от османското владичество? Просто турците са убивали чужди, а българите – свои. Изтребването на елита преди точно 65 години не изглежда да е донесло особени общонародни ползи.)
А и по същество този икономически плюс е измама!
Безплатен обяд (заем, здравеопазване, образование) няма. Простираш се според чергата си. А при централизираното планово стопанство не е било така.
Икономиката е била нерентабилна – НРБ фалира 3 пъти. „Закърпена” чрез продаване на златния резерв, втория път – военни престъпления, третия – режим на тока (затова имахме акумулатор в кухнята). И досега българите страдаме от измислените (бездейни) работни места за някои тогава – плащаме и ще плащаме огромен външен дълг. Т.е. тогавашните са живели на гърба на децата и внуците си. На всичкото отгоре – в недоимък. Като изключим най-обичайните стоки, то тоалетна хартия, кухненски електроуреди и т.н. е можело да си вземеш само ако изневиделица узнаеш, че има 1-2 бройки в някой магазин (или /полу/престъпно в „капиталистическия” Кореком), за кола е трябвало да чакаш 10-20 г. – дори да имаш парите. Стоките в т.нар. „показни магазини” са били всъщност недостъпни за обикновените хора, но пък е можело 1 – 2 пъти годишно да си купиш банан или портокал от братска Куба.
(Разбира се, може би е имало изключения: обучение на Запад, екскурзии, високи заплати за т.нар. номенклатура – висши партийци на висши длъжности; но не и за обикновените трудещи се.)
То всъщност системата не падна с чужда помощ. Тя се срина сама.
Другият плюс бил законността.
Корупцията не е „патент” на сегашното ни общество – не е липсвала и тогава. Спомнете си откога е репликата „За да получиш, трябва да дадеш.” (Много хубав филм впрочем, нищо, че забранен навремето.)
А сега, като е ужким по-зле, накъде бягат част от знаещите и можещите? На Запад, а не към комунистически уредената Северна Корея.
Но бягат не защото сме капитализъм, социална, модерна, истинска европейска държава, а тъкмо защото не сме.
Някои обясняват любовта към тоталитаризма със „Стокхолмския синдром”.
Друг е въпросът дали точно 10-ноемврийският пленум, т.е. дворцовият преврат е подходяща дата за празнуване на началото на демократизацията на България. Може би трябва винаги да имаме пред очи горчивия опит. Това била ползата от историята, казват.
Защо ли невидимата ръка на пазара е по-добра от разума? Да предположим: България може да произвежда краставици, има недостиг на месо, в последните години, или пък на железна руда за построения по съветско-индустиален почин Комбинат, който недостиг се покрива чрез внос. За да се финансира салдото е необходим износ. Планировчикът определя, че 60 % от продукцията ще се изнесе. По този начин за населението има недостиг на краставици и месо. То не може да си ги внесе свободно, а и да можеше – няма валута. Цените не могат да се повишат, затова стоките липсват. За да се изпълни донякъде нормата – се правят не винаги качествени колбаси (сега има и – и). Дали такъв е бил механизмът – не съм сигурен, но резултатът е бил като описания.
На село може би е било малко по-търпимо; наистина дневната надница била на стойност колкото 1 кибрит (въпреки безплатната употреба на детски и студентски труд); но земеделският народ е по-търпелив, а е имало някаква възможност да се снабдяваш с блага от рода на храните – дали свои, дали не.
Може би е било по-търпимо и за хора с по-малко желание или умения за работа, защото са получавали заплата като всички други.