Съжалявам колегите си, които са тръгнали да се занимават с право без ни най-малко да им е интересно. С тях въобще не можеш да говориш по правни теми. На занятия мълчат, в по-свободна атмосфера пък не трябвало да се говори за право. Това не е задължително да значи, че се справят зле. Част от тях са старателни и компенсират неприязънта или емоционалната си индиферентност към правото с дисциплина и систематичност и овладяват правните последици на дадени норми, без да е сигурно, че ги разбират. (Други, разбира се, въобще не ги интересува, че са в унито и само чакат да избутат дипломата.)
Съжалявам ги във всички смисли на тази дума.
Неприятно е да се занимаваш цял живот с нещо, което е просто нещо, само защото са ти казали или сам си осъзнал, че така може да си докараш прехраната, та и отгоре. Скука в работата, години наред.
Една позната юристка веднъж каза, че се чувствала все едно е тенекиджия и изчуква коли (респ. дела). Силно се надявам това осъзнаване у нея да е съпоставка с това, което юридическата професия понякога наистина ѝ дава.
Жалко е ученето ти да е досадно. Тъпо е да нямаш свобода да го махнеш.
Съжалението обаче включва и едно чувство между неудовлетворение (ядосване), че при тях нещата не могат да се оправят, и оценка на фактите по отношение на Аза с характера на удовлетворение (забележете, това е най-съкровената, искрена, самопризнателна част на есето, мрачна, тъмна част за егоизъм, злорадство и нескромност), което чувство вероятно се поражда при всяко съпоставително съжаление … (Тук спирам, няма смисъл да продължавам с екзи-моментите тип „страданието е само мое и обратното”.)
Може би тук е, ако я има, разликата между юрист и правист.
Напоследък обаче виждам и една трета категория странни феномени (птици). Един познат с фото-уклон се убива да твърди, как правото не го интересува. Фотото наистина е интересно, но, предвид обстоятелствата при познатия, другото (за липсата на интерес към правото, демек) е трудно да се приеме. Поне аз не го вярвам. Може би е отчаян и не иска да го осъзнае напълно, може би преживява бунт вътре в себе си, който резултира в прояви на псевдо-дистанциране. Но от правото няма отърване. И садизма му с мнимото обиждане на Juristerei не сполучва, освен ако не е мазохизъм.
Колкото идейно, чисто и прекрасно, толкова надстроечно, изродливо и перверзно е правото, така че е не е трудно да се предположи, че някой там горе, ако има такъв, а иначе – честността на нещата, ме съжалява (ни съжалява правистите) и то не заради всичките ни други човешки идеотии, слабости и проблеми, а именно заради Него. Заради Правото. (Сега звучи религиозно и е по-добре да спирам есето.) Което не ме спира да ги съжалявам.
